Вестители

Аз изстенах от болка и Игор го отмести назад.

— Ранена е, Майкъл, не виждаш ли? — каза раздразнено.

Майкъл ме погледна разтревожено и се отмести още по-надалеч.

— Ксения, Господи! — прошепна, загубил дар слово.

Очите му шареха по кръвта и мръсотията по тялото ми и дрипата, в която се бе превърнала роклята ми.

— Добре ли си? — попита без да отмества очи от разранените ми крака.

— Добре ли ти изглежда? — рече Игор, изгубил търпение.

След миг обаче се овладя и погледът му омекна, въпреки че Майкъл продължи да го гледа засегнато.

— Ранена е. Трябваше да я приемат за преглед досега — погледнах встрани и забелязах начина, по който Юри гледаше към Игор. Сетих се за видението си и как Юри искаше да тръгне с него, но Игор не му позволи. Но какво още беше казал Юри?

— Майкъл, какво се случи? — запитах го нетърпеливо.

— Какво имаш предвид? — попита озадачен.

— С видението? Какво видя?

Игор и Майкъл се спогледаха.

— Видях, че ви нападат. Видях лицата на вампирите и улицата, на която ви държаха в капан — устните му трепереха. — Видях го как захвърли Зоя в уличния стълб, а теб влачеше по земята и кожата ти се раздираше по паважа.

— Къде е Зоя? — запита Юри.

Тялото му се бе стегнало от напрежение, а ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци.

— В интензивното е — каза Игор.

Юри сгърчи лице от напиращите емоции.

— Ще се оправи, Юри — погледна го уверено. — Стигнахме навреме.

— Не бих казал, че сте стигнали навреме след като животът на Зоя е под въпрос — отвърна язвително и се отдалечи от нас.

Крачеше нервно и не можеше да си намери място. Аз седнах на канапето и опрях глава в коленете си.

— Това е. Няма да чакам повече — заяви Игор и ме вдигна. — Щом не може да се намери един доктор, който да дойде при теб, ние ще отидем при него.

— Ксения! — гневният вик на Романова ме стресна.

Крачеше ядосано към мен и имах чувството, че ще помете всичко по пътя си.

— Как можа? Това, че не можем да ти казваме какво да правиш, не значи, че трябва да вършиш всичко напук! Защо излезе навън? Защо напусна палатата?

— Наталия… — подех, но тя ми хвърли толкова смразяващ поглед, че думите заседнаха в гърлото ми.

— Не мога да повярвам, че съществува толкова безразсъдно момиче като теб! Къде ти беше акълът? Знаеш ли какво можеше да се… — гласът ѝ секна и тя ме погледна ужасено. Сетне извърна поглед към Игор, потресена. — Нападнали са те!

— Да — отвърнах уморено.

Светът пред очите ми започваше да се върти. Игор усети нестабилността ми и преди да се свлека на земята, ме пое в ръце и ме сложи на канапето.

— Нищо ми няма, просто ми се зави свят.

— Защо Ксения не е настанена в болницата? — извика Наталия и се огледа за някого, на когото да изкара гнева си. — Сестра! Какво си мислите, че правите? — продължаваше да мята мълнии и горкото момиче се огледа притеснено за помощ. — В чакалнята припада пациент, а вие дори не сте я прегледали още! Не ме гледайте така, а се размърдайте! Хайде! — извика и сестрата забърза към рецепцията.