Синът на Один
- Автор: Северин Тим
- Серия: Викинг #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА — СОФТ ЕНД ПАБЛИШИНГ
- ISBN: 978–954–649–842–7
- Переводчик: Елисавета Маринкева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Синът на Один». Краткое содержание книги:
«Буреносният първи сблъсък незабавно отстъпи на пълен хаос. Секирите глухо се стоварваха върху щитовете от дърво или опъната кравя кожа, стомната звънко дрънчеше, носеха се крясъци и клетви, викове, ридания, глухото хриптене на борещи се за живота си мъже. В далечината чух дивите, настойчиви трели на боен рог. Трябва да идеше от армията на краля…»
Прочутият пътешественик, кинематограф и изследовател на древни култури Тим Северин пише дебютния си роман «Синът на Один», част първа от трилогията «Викинг», в духа на скандинавските легенди. Историческата прецизност и колоритните батални сцени в книгата са омагьосващи.
— Не. Наистина взех книгата, но страниците вече липсваха.
Веднага заподозрях и кой ги е откраднал: на трудовете на Гален се позовавахме в медицинската си практика. Зачудих се дали Кайнек не е взел страниците — като лекар имаше постоянен достъп до книгата, — след което сам е насочил вниманието на библиотекаря към липсата.
Сенесак продължи:
— Имаше и друго, по-сериозно оплакване. Брат Кайнек — сърцето ми както обикновено подскочи, — изказа предположението, че си обладан от Сатаната. Изтъкна, че връзката ти с дъщерята на кожаря е прецедент. Когато дойде при нас, ти каза, че името ти е Торгилс, а в Последствие научихме, че си бил заловен при великата битка срещу викингите при Клонтарф. Преди много, много години друг един Торгилс оскверни този манастир. Дошъл от север с голяма флотилия бойни кораби. Бил отявлен езичник и водил жена си, блудница на име Ота. След като войските на Торгилс превзели манастира тази Ота седнала на олтара и пред публика заредила предсказания и се държала непристойно.
Въпреки сериозността на положението, не успях да сдържа усмивката си — пред очите ми лумна Развратната.
— Защо се хилиш глуповато? — попита гневно Сенесак, вече неспособен да сдържи разочарованието си. — Не разбираш ли колко сериозно е положението ти? Ако обвиненията излязат верни, те чака същата участ като на глупака, който избяга с реликвите преди две години. Сигурен съм в това. Не съм го казвал на никого, но когато абатът осъди онзи младеж на смърт, аз наруших клетвата безпрекословно да се подчинявам на решенията му и го помолих да смекчи наказанието. Знаеш ли какво ми отговори той? Каза, че самият св. Колм Сили бил прогонен от абата си, след като го хванали да преписва книга без съгласието на собственика ѝ. Според абата кражбата на страниците е най-тежкото възможно престъпление, защото така завинаги лишаваш от тях притежателя на книгата. Затова и настоя виновникът да получи по-тежко наказание.
— Наистина съжалявам, ако съм те огорчил, но в обвиненията няма и капка истина. Ще изчакам абат Айдан да отсъди и каквото и да се случи, завинаги ще запомня добрината, която прояви към мен.
Твърдата нотка в гласа ми трябва да е направила впечатление на Сенесак. Изгледа ме изпитателно и в продължение на няколко секунди не каза нищо.
— Ще се моля за теб — каза накрая и покланяйки се пред олтара, се обърна и излезе от параклиса. Чух как отсечено се отдалечават стъпките му и това бе последният ми спомен от човека, дал ми възможността да се изуча, което ме изведе на съвсем различна пътека.
Глава деветнадесета
Сигурен бях, че конклавът ще реши, че съм виновен. И тъй като нямах желание да умра от глад като предшественика си, същата нощ събрах малкото си вещи — монашеското си пътническо расо, един нож, подарък от Сер Кредин, и здрава кожена пътническа торба, която сам си уших в работилницата на Бладнак. Стиснах ръката на Колман, измъкнах се от килията и крадешком се промъкнах до библиотеката. Насилих вратата и свалих най-големия сачел от гвоздея, на който бе увесен. Знаех, че съдържа масивно копие на евангелието на Св. Матей. Измъкнах книгата и с острието на ножа си откъртих няколко от камъните, инкрустирани за украса на тежката корица — четири планински кристала, големи като орехи и червен камък с големина на гълъбово яйце. Камъните сами по себе си не бяха ценни, просто исках да нараня манастира по единствения известен ми начин, като бодна финансово абат Айдан. Увих плячката си в парче лен от обложката на евангелието и ги пуснах в торбата си. После се прокраднах до пръстения валум, обозначаващ границите на манастира и като толкова много пъти, отивайки на среща с Орлейт, се прехвърлих от другата му страна.
Имах едно-единствено преимущество пред нещастника послушник, когото бяха уморили от глад в ямата. Него го хванаха, защото се бе насочил обратно към туата си и абат Айдан лесно бе отгатнал крайната му цел. Всеки беглец би постъпил по същия начин. За ирландците единственото място, където си в безопасност, е сред свои и в земите на съседен туат, в примирие с твоя и познаващ правата ти. Но и тези права са безполезни пред абат, достатъчно силен да наложи своите закони и разпоредби. Затова и собствените му родени покорно бяха предали беглеца на сигурна смърт. Аз обаче нямах туат. Бях чужденец, без дом и семейство. Бях гонен отвсякъде, но пък липсата на корени значеше и че абатът няма да знае къде да ме търси.
Обхванат от моментна слабост, се замислих дали да не прескоча до дома на Бладнак и да се сбогувам с Орлейт. Бързо избих тази мисъл от главата си. Така само щях допълнително да усложня живота ѝ. Монасите със сигурност щяха да разпитат нея и семейството ѝ къде съм заминал. По-добре бе да не знае подробности, дори часа на бягството ми. А и времето с Орлейт щеше да намали шансовете ми да изчезна безследно. Вече бях решил, че най-добрият маршрут е на запад, което значеше, че ще трябва да прекося голямата река, преди да се съмне.