Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
— Черната крепост ли? — попитах.
— Древна твърдина, построена в най-далечния край на Горчивия лед. В момента се намира на мили от него. Издигната е в дните, когато онази земя е била зелена.
— И какво… Кой я държи? Жена ти там ли беше?
— Не тази нощ, Джал. Не мога да говоря за това. Не тази нощ.
Снори обърна лице към пожара на запад. Седеше, озарен от сиянието на огъня, и виждах как спомените го отнасят обратно към Водинския лес, където бе изгорил сина си.
22.
Маладон е северна страна. Като излизаш от Източен Туртан, забелязваш това почти моментално. Личи си по начина на използване на земята, по грубо издяланите каменни паметници, които притежават могъщество и красота, липсващи в крайпътните параклиси на туртанците. Много от къщите имат торфени покриви, а покривните греди са с извити краища, така че да напомнят за носовете на корабите, докарали предците на тукашните жители по тези места. Някои може да са дори от същите тези кораби, пристанали на враждебните някога брегове.
— Значи това са викинги? — попитах, щом подминахме първите маладонски селяни, заети с жътвата.
— Фит-фирар. Сухоземни хора. Добра порода, храбри, но морето ги е изплюло. Един истински викинг познава океана като любима.
— И това го казва човек, който язди хиляда мили, вместо да пътува с кораб?
В отговор Снори само изсумтя. Не споменах, че в момента той дори не яздеше, а вървеше пеш. Макар че строго погледнато и двата коня бяха мои, тъй като аз ги бях платил, имах чувството, че яздя Слейпнир по милост и че всяко споменаване на това може да ме свали на земята или най-малкото да ми докара подигравки, че съм такъв кекав южняк.
Шията и гърдите на кобилата бяха покрити с дълбоки драскотини. Бях прекарал по-голямата част от сутринта във вадене на трески и чистене на раните. И двете ѝ очи бяха надраскани и пълни с гъст секрет. Направих каквото можах за тях, но ми се струваше, че скоро ще загуби лявото. По-късно измъкнах сума ти трески от собствените си ръце и две особено болезнени изпод ноктите. Може да не съм кой знае какъв мъж, но се смятам за отличен ездач, а един ездач се грижи първо за коня си и чак после за себе си. И макар че не си падам много по молитвите, казах една за Рон там сред тревите и не се срамувам да си го призная.
Небето в далечината беше обагрено в зловещ жълтеникав оттенък.
— Някакъв град ли има там? — попитах. Крат омърсяваше небесата с дима на десет хиляди комина, и то през лятото, само от готварски и занаятчийски огньове. Не мислех обаче, че на север има такива градове.
— Хаймски цеп.
— О…
— Не знаеш какво е това, нали?
— Трябва да те уведомя, че съм получил образованието си от най-добрите учени, включително Харам Лод, прочутия географ, който е изработил картата на света, висяща в личната библиотека на папата.
— Знаеш ли?
— Не.
— Вулкани.
— Огнени планини. — Бях доста сигурен, че вулканите са именно това.
— Да.
— Учените са много умни хора.
На миля-две по-нататък подминахме един каменен чук — грубо изображение на чука на Тор, изсечено от парче скала, около пет стъпки високо и разположено край пътя. Снори изглеждаше по-заинтересуван от разпилените около него камъчета. Наведе се да ги огледа и аз бях принуден да дръпна юздите на Слейпнир или да го зарежа присвит там. Гордостта ме накара да остана по средата на пътя, вместо да се върна да видя какво е открил.
— Някакви интересни камъни? — попитах, когато той най-после благоволи да се присъедини към мен.
— Рунически камъчета. Оставят ги мъдреците и вьолвите. Това е нещо като система за съобщения.
— И ти умееш да ги разчиташ?
— Не — призна Снори. — Но тези са пределно ясни.
— Е, и?
— Ами, изглежда, нашият дружелюбен сънен вещер е бил прав. Според камъните Скилфар се намира в маладонското си седалище. От много години не е идвала на юг.
— Щом е близначка на Мълчаливата сестра, по-добре да стоим надалеч от нея. Не е човек, с когото бихме искали да си имаме работа.
— Дори ако кръвта ѝ може да развали проклятието? — Той посегна към мен с разтворена длан и аз се дръпнах.
— Нали не го вярваш? — казах. Сагеус нямаше причина да бъде откровен с нас, пък и истината сякаш ще изгори езиците на някои хора. Открил съм, че оставя моя леко изтръпнал.
— Ако приемем, че е нейна близначка… значи кръвта ѝ може да ни помогне. Ако ли не, причините ти да се страхуваш от нея изчезват. И в двата случая трябва да я видим. Дори всяка дума на Сагеус да е била лъжа, Скилфар е прочута вьолва. Не се сещам за някоя по-известна от нея. Ако тя не може да развали това заклинание, значи никой не може. А и дори да не го развали, ще знае за некромантите и делата им в Горчивия лед. — Снори плъзна пръст по острието на брадвата си. — Втурването там не ми свърши толкова добра работа предния път. Казват, че знанието било сила, а аз може да се нуждая и от друго оръжие освен това.