Остриетата на Кардинала

Разположена на върха на кулата, залата имаше още две врати и три островърхи прозореца, които гледаха към вътрешния двор. Завеса прикриваше някаква ниша. Седнала на стол, пред канделабрите ги очакваше руса и маскирана млада жена, с рокля в сиво и червено. Великолепно черно драконче със златисти очи се беше разположило на рамката на стола. Богато облечен, капитан Сен Жорж стоеше от дясната ѝ страна, а Ганиер се настани отляво, докато Ленкур, по инстинкт, остана до току-що затворилата се зад гъба му врата, между двама наемници на пост.

Той свали маската си с надеждата, че жената ще го последва, но тя не стори нищо подобно.

— Срещаме се за първи път, господин Дьо Ленкур — заяви виконтеса Дьо Маликорн.

— Така е, госпожо — отговори той. — Но имам чувството, че не ме приемате на драго сърце.

— Не сте прав — отвърна тя, без да го слуша повече, — тъй като зная много приятни неща за вас. Поне ако може да се вярва на господин Дьо Сен Жорж… И дори на господин Дьо Ганиер, който обикновено е крайно подозрителен — той също ми каза, че сте… рядък индивид.

Като изслуша комплиментите, Ленкур допря лявата си ръка до гърдите и леко се поклони. Но това предисловие не приспа подозренията му. Той усещаше, че го грози опасност.

— Обаче — каза виконтесата — вашите амбиции изглеждат доста прекалени. Тъй като вие държите на всяка цена да бъдете посветен, нали?

— Положението ми е изключително деликатно, госпожо. Вярвам, че винаги съм проявявал безукорна вярност и сега съм принуден да разчитам на помощта на Черния нокът срещу Кардинала.

Ленкур знаеше, че в този момент играе хазартно.

— В известен смисъл, господине, искате да ви се плати за услугите…

— Да.

— Добре.

Виконтесата направи жест с ръка и Сен Жорж дръпна рязко пердето, което закриваше нишата, а зад нея се оказа Виелиста, полугол и кървящ, може би мъртъв. Окован към стената, дрипавият старец висеше безжизнен на ръцете си.

Тази гледка разтърси Ленкур. За по-малко от секунда той разбра, че е разкрит, че свръзката му беше проговорила, след като го бяха измъчвали, и че Черният нокът вече нямаше да повярва на скроената от Ришельо манипулация срещу него.

Манипулация, чийто инструмент беше Ленкур и сега можеше да се превърне в жертва.

Той удари силно и внезапно един от наемниците в адамовата ябълка, завъртя се, за да изрита с коляно другия в слабините, хвана главата му с две ръце и пречупи врата му. Сен Жорж го нападна с извадена рапира. Ленкур избягна удара, наведе се, за да мине под ръката му, изправи се и го сграбчи откъм гърба, принуди го да замре, като опря кинжал до гърлото му.

Виконтесата се надигна инстинктивно и Ганиер я закри с тялото си, насочил пищов към противника. Изнервено, дракончето се изплю и разпери криле, но остана прилепено към рамката на стола.

— Ще го заколя само ако мръднете — заплаши Ленкур.

Младата жена го изгледа…

… и помоли Ганиер да отстъпи. Той обаче не престана да държи Ленкур и жертвата му на мушка.

Сен Жорж трепереше, едва дишаше, не смееше да преглътне. На земята наемникът със смазаната адамова ябълка се гърчеше и стенеше ужасно. Всички очакваха той да умре и да се възцари тишина.