Мрачни времена
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #7
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 954-8610-71-0
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мрачни времена». Краткое содержание книги:
Аз съм Мъргън — Знаменосецът на Черния отряд, макар и да нося срама, че загубих знамето в битка. Продължавам да водя тези Анали, защото Знахаря е мъртъв, Едноокия не желае, а и едва ли някой друг може да чете или пише. Ще бъда вашият спътник през времето, достатъчно на Господарите на сенките да доведат сегашната ни съпротива до нейния неизбежен край…“.
Но нямаше нужда да знам думите. Познах гласа.
Беше Могаба.
Не го бяха забелязали да потегля през деня. От северната и западната стражеви кули се виждаше почти цялата повърхност на езерото.
Което означаваше, че той е тръгнал поне предната нощ. Което на свой ред обясняваше защо нямаше никакъв отклик, след като завладяхме портите.
Каква ли работа можеше да има там Могаба?
Нар отминаха в нощта. Продължихме. Останах унесен в мисли чак докато салът се блъсна в земята и ме лашна напред.
Двамата със Сахра взехме То Тан и вещите си и слязохме на брега. Малкият спеше, все едно прегръдките на леля му бяха легло за принц.
След малко разбрах, че спътниците ми, макар и въобще да не разбираха талиански, очакваха аз да поема командването и от тази страна. Идеята несъмнено беше на чичо Дой и щеше да е в действие само докато пристигне той.
— Червенокос, започвай да организираш строежа на лагера. — Бяхме се върнали отново в общия курс на флотилията и бяхме слепи на брега там, където и другите заедно с нас се дивяха на живота извън стените на Деджагор.
Да се мотаеш в полунощ в плющящия дъжд не ми се виждаше кой знае колко по-хубаво.
— Хора, да вървим. Не може да стоим така. Започвайте да строите заслони. — Разполагахме с палатките ма Нюен Бао от поклонническото им пътуване. Имахме одеяла, увити в същите тези палатки, за да се запазят сухи. — Някой да събере съчки и да запали огньове. — По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи в това време. — Бъбаду. Вземи няколко мъже и отцепете района. Ти. Джоро? Така ли се казваш, сержант? — Говорех на един от талианските войници. — Сформирай патрули. Хайде, по-живо! Не знаем дали тук няма хора, които искат да ни убият. — Но е трудно да полагаш грижи, когато си премръзнал, подгизнал и уморен.
Бях скапан до припадък, но дадох пример. Сахра ме последва и започна да ми помага. Докато крясках на хората, се редувахме да се грижим за детето. Представих си някой от големите разбойници от историята, като Кромбак Ужасни, разпореждащ се с ордите и награбил смрадливо бебе в едната си ръка.
То Там беше добро дете, но вечно трябваше да му се сменят пелените.
Скоро всички работеха здраво. Подслоните се издигнаха. Насякоха съчки. Малки огньове припламнаха, след тях и други, докато вече можехме да стоплим вода и да сварим ориз. Събирахме дъждовна вода в палатки и я изливахме в гърнетата. Трудно бихме подгизнали повече, отколкото вече бяхме.
Дори пратихме няколко наръча съчки в града със саловете. Приятелите ни също можеха да си посготвят нещо.
79
Толкова дълго бяхме живели в мизерия, че тази нощ беше просто поредната рутина. След време вече имаше калпав подслон, лоша храна и слаба топлина за всички ни. Но вече беше започнало да се съмва, а дъждът само проръмяваше. Сахра, То Тан и аз се промъкнахме в палатката ни и се увихме в одеялата. Почувствах се почти щастлив.
То Тан беше забележителен. Мълчеше през повечето време, почти като Сахра, макар че, когато поискаше, можеше да вдигне голяма патардия. В момента блажено спеше. За пръв път от седмица коремчето му беше пълно.
И моят корем също.
Четири часа чуден сън, преди нещастието да го прекъсне.
Първоначално то прие формата на Кай Гота. Не бях виждал майката на Сахра, откакто чичо Дой я придума да се изнесе от жилището ми. Не ми беше мъчно за нея.
Тъй като бях заспал, не бях свидетел как тя е отворила палатката. Когато се събудих, баба Трол плюеше и кряскаше на смесица от Нюен Бао и много развален талиански. Сахра вече седеше с отворена уста, а в очите й напираха сълзи.
То Тан се разплака.
Кай Гота не беше равнодушна към детските сълзи. Под цялата й лошотия наистина дремеше душа на баба. Но много дълбоко под нея. Тя каза нещо на мъника. Нежно!
Дотича Червенокосия.
— Да хвърля ли тая обратно в езерото, Мъргън?
— Какво?
— Преди малко изпълзя от водата. Твърдеше, че някой искал да я убие. Бил я бутнал от сала, на който пътувала. Струва ми се, че май си го е изпросила.
— Сигурно. — Сахра ме погледна учудено, въпреки че плачеше. — Но аз трябва да съм любезен с нея. Тя ми е почти роднина.
— Леле, човече — рече Червенокосия и се отдалечи, клатейки глава. Сахра заръкомаха отчаяно срещу майка си. То Тан се взираше в баба си, налапал палец. Усетих миризма.