Скарлет [bg]

Глава тридесет и четвърта

Скарлет спа неспокойно и сънува чародеи и дебнещи вълци. Когато най-сетне успя да излезе от просъницата, видя, че някой й беше оставил два подноса с храна. Щом ги зърна, стомахът й изкъркори, но тя се обърна на другата страна, без да ги докосне, и се сви на кравай на мръсния матрак. Преди много години някой бе издялкал на стената в гримьорната инициалите си и Скарлет прокара пръстите си по тях. Дали принадлежаха на някоя изгряваща оперна звезда от втората ера, или бяха на друг военнопленник?

Дали човекът се бе простил с живота си в тази стая?

Тя притисна челото си до хладната мазилка.

В коридора скенерът изпищя, а вратата издрънча и се отвори.

Скарлет се завъртя по гръб и замръзна.

Вълка стоеше на вратата с приведена глава, за да не се удари в рамката. Очите му пронизаха мрака и те бяха единственото нещо у него, което не се бе променило. Рошавата му коса, която довчера беше на бодлички, сега бе сресана назад, придавайки на красивите му черти прекалена острота и жестокост. Беше умил мръсотията от лицето си и сега беше облечен в същата униформа като на другите войници: тъмночервена риза с избродирани с руни нашивки по ръкавите до лактите и по раменете. В коланите и поясите му имаше празни кобури и тя за кратко се зачуди дали Вълка предпочиташе да се бие без оръжие, или просто не му е било разрешено да влезе в килията при нея с пистолет.

Тя скочи от леглото и мигновено съжали, защото подът се разлюля под нея и трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Вълка стоеше, мълчеше и я наблюдаваше, докато погледите им не се сблъскаха накрая — неговият тъмен и безизразен, нейният с всеки изминал миг все по-яростен и омразен.

— Скарлет. — Сякаш някаква вътрешна борба премина по лицето му.

Отвращението й я раздра и тя изпищя. Така и не разбра кога е прекосила стаята. Опомни се чак когато юмруците й се стовариха по лицето му, по ушите му, по гърдите му, а звукът от ударите й отекна по ръцете й.