Животът на Земята
- Автор: Атънбъро Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пипева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Животът на Земята». Краткое содержание книги:
По времето, когато на юг се развивали ленивците, от другата страна на Панамския провлак, в прериите на Северна Америка жвеела една друга, съвсем различна група тревопасни животни. Техните прадеди били горски жители, подобни на тапири, но големи едва колкото азиатски еленчета. Те имали заоблени кътници, пригодени за хранене с горска растителност. Когато се озовали в равнините, потомците им започнали да бягат все по-бързо, за да се изплъзват от враговете си. Отначало тези животни имали четири пръста на предните крака и три на задните. Но за да бягат достатъчно бързо, те имали нужда от възможно най-дълги и силни крака. С течение на времето, за да удължат краката си, тези животни започнали да се повдигат на пръсти. В крайна сметка страничните пръсти закърнели и се появили първите кончета, не по-големи от куче, които бягали на удължения си среден пръст. Така глезенът се оказал по средата на крака, от страничните пръсти останали само вътрешни рудимента, а нокътят силно се удебелил и образувал защитно пружиниращо копито.
Заедно с метаморфозата на крайниците настъпили и други промени. Тревата в равнините ставала все по-жилава и по-трудна за дъвчене. Някои треви, започнали да образуват в листата си микроскопични остри кварцови кристалчета, които бързо изхабявали зъбите. Затова у първите коне заоблените зъби се заменяли от все по-големи кътници с остри ръбове от дентин. Един от основните проблеми на тревопасните е, че докато пасат, прекарват голяма част от времето с наведена глава и не могат да следят за появата на хищници. При това положение колкото по-високо са разположени очите, толкова по-добре. Това изискване, заедно с нуждата от повече място за силно уголемените кътници, довело до значителното удължаване на черепа. Така първите коне постепенно придобивали своя днешен вид. Те се разпространили из равнините на цяла Америка, а когато на мястото на Беринговия пролив се образувал сухоземен мост, се прехвърлили и в Европа. Оттам те се придвижили на юг и заселили равнинните местности на Африканския континент. По-късно в своята родина, Америка, те измрели, за да се появят отново едва преди около триста години, доведени от испанските конквистадори. Но през цялото това време те продължавали да се развиват в Европа и Африка и дали началото на съвременните коне, магарета и зебри.
В африканските савани зебрите живеят заедно с други бързрноги тревопасни, които се появили горе-долу по същото време, но имали съвсем различен произход. Техни прародители били малките горски антилопи, подобни на азиатските еленчета и дукерите. Те вече имали удължени крака, приспособени за бягане из гората, но малко по-различни от конските. При тях се запазили два пръста вместо само един. Когато се преселили в равнините, краката им се удължили още повече и те се превърнали в съвременните чифтокопитни — антилопи, газели, елени. Днес многобройните им живописни стада представляват една от най-вълнуващите гледки в дивата природа.
На границата между степите и горите, където все пак има някакви укрития от храсти, антилопите — дукери и дик-дик — приличат много на своите горски роднини. Те са дребни, пасат листа от храстите и живеят поединично или на двойки в свои територии, които отбелязват и охраняват. В равнините, където няма никакви укрития, антилопите търсят сигурност сред множеството и пасат на големи стада. Те постоянно вдигат глава от пашата и се оглеждат наоколо. При толкова много зорки очи и чувствителни ноздри е направо изключено някой хищник да изненада стадото. Ако все пак някой ги нападне, антилопите се разбягват така, че да объркат преследвача си — той просто не знае коя от многобройните жертви да избере. Например стадо антилопи импала се пръсва на стотици отделни животни, които бягат в различни посоки с главозамайващи скокове от по три метра височина.
Толкова много животни, отрупани на едно място, бързо изтощават пасищата, затова стадата трябва непрекъснато да се предвижват от място на място, като изминават големи разстояния. Антилопите гну например подушват дъжда от 50 километра и се придвижват в съответната посока, за да опасат новопоникналата трева. Но тези чергарски порядки неимоверно усложняват обществения живот и най-вече брачните обичаи, толкова опростени при горските антилопи живеещи по двойки. При някои антилопи — импала, спрингбок и газела — се е запазило териториалното поведение. Мъжките и женските се движат на отделни стада.