Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Зад четирите основни форми на страх стоят общочовешки проблеми, с които всички ние неизбежно се стълкновяваме. Всеки от нас се среща със страха от отдаването в една от неговите различни форми, които носят като нещо общо помежду си чувството за застрашеност на нашата екзистенция, на нашето лично жизнено пространство или на цялостта на нашата личност. Тъй като всяко доверяващо се откриване, всяка благосклонност и любов могат да ни изложат на опасност, защото тогава сме по-незащитени и по-раними, защото трябва да се откажем от нещо свое, да предоставим на другия част от себе си. Затова всеки страх от отдаване е свързан със страха от една възможна загуба на Аз-а.

Всеки от нас се среща и със страха от Аз-ставането, от индивидуацията, който в различните си проявления носи като нещо общо страха от самотата. Тъй като всяка индивидуация означава отделяне от закрилящата общност. Колкото повече ставаме самите себе си, толкова по-самотни ставаме, защото така все повече познаваме изолираността на индивида.

Всеки от нас се среща по своя начин и със страха от преходността; ние отново и отново преживяваме, как нещо неизбежно отива към края си, престава да съществува, изведнъж вече не е тук. Колкото по-здраво се вкопчваме в нещо и искаме да го задържим, толкова по-подвластни ставаме на този страх, в чиито различни форми разпознаваме като нещо общо страха от промяната.

И най-накрая, всеки от нас се среща със страха от необходимостта, от тежестта и строгостта на окончателното, в чийто различни проявления общото е страхът от неизбежното биване-определен. Колкото повече се стремим към необвързваща свобода и произвол, толкова повече се плашим от закономерностите и границите на реалността.

Тъй като тези големи екзистенциални страхове, така важни за нашето съзряващо развитие, не допускат да бъдат заобикаляни, ние заплащаме опита да избягаме от тях с множество мънички, банални страхове. Тези невротични страхове могат да се насочат практически към всичко; единственият начин да ги премахнем е да разпознаем криещия се зад тях същински страх и да влезем в стълкновение с него. В изместването, смекчаването и сякаш карикатурното изопачаване на екзистенциалните страхове невротичните страхове изглеждат безсмислени — те само измъчват и още повече обременяват. Но въпреки това ние би трябвало да ги възприемаме като алармен сигнал, като знак, че „не сме на прав път“, че искаме да избягаме от нещо, вместо да се стълкновим с него, а именно нещо по-съществено, което изместеният страх иска да скрие. Срещата с големите страхове е един аспект от нашето съзряващо вървене напред; изместването върху споменатите невротични страхове заместители има не само парализиращо и задържащо въздействие, но и ни отклонява от съществените задачи на нашия живот, които спадат към биването човек.

Така страхът в неговите вече описани основни форми придобива особено голямо значение: той вече не е само злото, което по възможност трябва да избягваме, а — при това съвсем отрано — необходим и важен фактор на нашето развитие. Всеки път, когато преживяваме един от големите страхове, ние сме изправени пред някое от големите изисквания на живота; в приемането на страха и в опита да го надмогнем ние придобиваме нови умения — всяко овладяване на страха е, победа, която ни прави по-силни, всяко бягство от него поражение, което ни прави по-слаби.