Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Изтрил сълзите си, Джотаро сграбчи Мусаши за ръкавите и избухна:
— Нека да избягаме.
— Един самурай не говори така! А ти искаш да станеш самурай, нали?
— Страх ме е! Не искам да умирам! — с треперещи ръце той се опитваше да избута Мусаши назад. — Помисли и за мен — примоли се, — нека се махаме, докато все още е възможно.
— Като ми говориш така и на мен ми се приисква да избягам. Ти нямаш родители да се грижат за теб, точно като мен на твоята възраст. Но…
— Тогава да тръгваме. Какво чакаме още?
— Не! — обърна се Мусаши. Стъпил здраво на земята, той погледна Джотаро. В очите му се четеше непреклонност. — Аз съм самурай. Ти си син на самурай. Ние няма да избягаме.
Джотаро разбра, че това решение на Мусаши е окончателно. Така че се отказа да моли повече и седна на земята. Кални сълзи се стичаха по бузите му, докато той търкаше зачервените си и подути очи.
— Не се тревожи! — каза Мусаши. — Няма да се оставя да ме победят. Аз ще спечеля! И после всичко ще се оправи, нали?
Джотаро не се успокои кой знае колко от това обещание. Не вярваше нито на дума. Знаеше, че монасите от Ходзоин са над десет. И заради славата на Мусаши като слаб боец, той се съмняваше дали учителят му може да победи един от тях, камо ли всички наведнъж.
От своя страна Мусаши започваше да губи търпение.
Джотаро му харесваше, беше му мъчно за него, но не беше сега момента да се занимава с деца. Онези се бяха събрали с една-единствена цел — да го убият. И той трябваше да бъде готов за удара им. Джотаро се превръщаше в тежест в случая.
Гласът му изведнъж доби строгост:
— Престани да хленчиш! Ако я караш така, никога няма да станеш самурай. Защо не вземеш да се върнеш в магазина за саке? — категорично и не особено нежно той избута момчето от себе си.
Джотаро изведнъж напрегна всичките си сили, спря да плаче и се изправи. На лицето му се изписа изненада. Гледаше как учителя му се отдалечава към хълма Ханя. Искаше да го извика, но устоя на желанието си. Вместо това си наложи да помълчи известно време. После клекна под едно дърво наблизо, зарови лице в дланите си и здраво стисна зъби.
Мусаши не се обърна. Но хлипанията на Джотаро отекваха в ушите му. Имаше усещането, че вижда с тила си нещастния, уплашен малчуган. Съжали, че изобщо го взе със себе си. Повече от достатъчно му беше да се грижи за себе си. Все още недостатъчно узрял, опиращ се единствено на сабята си и без понятие за това какво го очаква утре, нима имаше нужда от спътник?
Дърветата започнаха да оредяват. Озова се на открито поле, което всъщност представляваше леко надигащите се подножия на планините в далечината. На пътя, който се разклоняваше за връх Микаса, стоеше човек, който му махна за поздрав.
— Хей, Мусаши, накъде си се запътил?
Мусаши позна приближаващия се човек. Беше Ямазое Дампачи. Макар веднага да разбра, че целта на Дампачи е да го вмъкне в клопката, той поздрави сърдечно.
Дампачи каза:
— Радвам се, че те срещнах. Искам да знаеш, че ужасно съжалявам за оня ден. — Тонът му беше учтив и докато говореше, съвсем явно разглеждаше внимателно лицето на Мусаши. — Надявам се да забравиш за случилото се. Беше грешка.
Дампачи не беше съвсем сигурен какво да мисли за Мусаши. Беше силно впечатлен от това, което видя в Ходзоин. Всъщност, само като си помислеше за това, го побиваха тръпки. Както изглежда, Мусаши все още беше обикновен ронин. Беше на не повече от двадесет и една, двадесет и две години. А на Дампачи съвсем не му беше приятно да признае, че някой на тази възраст и с такова положение можеше да бъде по-добър от него.
— Къде си тръгнал? — отново попита той.
— Мисля да прекося Ига и да се отправя към главния път Изе. Ами ти?
— О, аз имам да свърша някои неща в Цукигасе.
— Това не е далече от долината Ягю, нали?
— Да, съвсем близо е.
— Там се намира крепостта на господаря Ягю, нали?
— Да, той е близо до един храм, наречен Касагидера. Трябва да отидеш някой път. Старият господар, Мунейоши, се е оттеглил. Занимава се с приготвяне на чай. А синът му, Муненори, е в Едо. Но въпреки това си струва да се отбиеш и да ги посетиш.
— Не мисля, че господарят Ягю би дал урок на такъв като мен.
— Може и да се съгласи. Разбира се, по-добре би било ако имаше препоръка. Случайно познавам един боец в Цукигасе, които работи за семейство Ягю. Ако искаш, мога да го питам дали не би се съгласил да те представи.
Полето се простираше нашироко няколко мили. Хоризонтът беше прорязан тук-там от някоя криптомерия или черен китайски бор. От време на време теренът плавно се надигаше, а заедно с него пътят също се движеше нагоре и надолу. В подножието на хълма Ханя, Мусаши забеляза да се вие тъмен пушек от запален огън. Издигаше се над ниско хълмче.