Труден за убиване
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Труден за убиване». Краткое содержание книги:
Те отвличат Холи Джонсън, агент от ФБР и дъщеря на най-високопоставения военен в САЩ. Холи е безценен заложник в преговорите им с правителството.
Те отвличат и Джак Ричър. По погрешка. Без да знаят, че е бивш военен полицай. Труден за убиване.
Те трябва да бъдат спрени. За да бъде сложен край на лудостта. За да няма тероризъм. Денят на независимостта наближава. Денят на равносметката.
Генерал Джонсън тъкмо привършваше поредния дълъг разговор с Белия дом, когато чу пърпоренето на хеликоптера. Застана на прага и го видя да слиза над същата чакълеста отбивка на двеста метра южно от командния пункт. Видя как два силуета изскочиха от кабината и се приведоха. Хеликоптерът се издигна, наведе нос и полетя обратно на юг.
Джонсън тръгна нататък и пресрещна новодошлите на половината път. Кимна на Гарбър и дръпна Уебстър настрани.
— Нещо ново?
Уебстър поклати глава.
— Все същото. Белият дом залага на сигурно. А при вас?
— Нищо — каза Джонсън.
Уебстър кимна. Нямаше какво повече да си кажат.
— С какво разполагаме тук? — запита той.
— Ако се интересуват от Белия дом, не разполагаме с нищо — каза Джонсън. — Имаме два разузнавателни самолета. Официално провеждат учения. Имаме осем морски пехотинци и бронетранспортьор. Също на учения. Командирите им знаят къде са, но не питат защо.
— Преградихте ли пътя? — запита Уебстър.
Джонсън кимна.
— Да, сега сме съвсем сами.
34
Ричър и Холи седяха сред гората, облегнати на две съседни борчета. Гледаха надгробната могила на Джаксън. Седяха така, докато дневната светлина взе да помръква. Не разговаряха. В гората захладня. Идваше времето за решение.
— Връщаме се — каза Холи.
Не питаше, просто го казваше. Гласът й звучеше потиснато. Ричър не отговори. Дишаше равномерно и гледаше настрани, унесен в мисли. Отново усещаше нейния вкус и аромат. Косата, очите. Устните. Тялото й — силно, стройно и нетърпеливо под неговото.
— Свечерява се — каза тя.
— Рано е още — отвърна той.
— Трябва — настоя тя. — Ще пуснат кучетата.
Той отново не отговори. Просто седеше, устремил поглед в далечината.
— Няма къде да отидем — каза тя.
Ричър бавно кимна и стана. Протегна се и тихо охна, когато уморените мускули изпукаха. Помогна на Холи да се изправи, взе якето си от клона и го навлече. Остави лоста да се търкаля в праха до лопатата.
— Тази нощ напускаме — каза той. — Утре лайното ще се натресе във вентилатора. Денят на независимостта.
— Да, но как? — запита тя.
— Още не знам.
— Не поемай рискове заради мен.
— Заслужаваш си — каза той.
— Защото съм аз ли?
Той кимна.
— Защото си ти. Не заради баща ти. Или заради скапания ти кръстник. Между другото не гласувах за него.
Тя се повдигна на пръсти и го целуна по устните.
— Пази се, Ричър.
— Искам само да бъдеш готова — каза той. — Някъде към полунощ.
Тя кимна. Извървяха стоте метра на юг до каменистата полянка. Завиха и изминаха стоте метра на изток. Излязоха от гората право срещу петимата пазачи, които ги чакаха в полукръг. Четири пушки. По средата стоеше Джоузеф Рей. Явно бе старши на групата, защото държеше пистолет „Глок 17“.
— Тя се връща в стаята — каза Рей. — Ти отиваш в наказателната барака.
Пазачите се разделиха. Двама застанаха край Холи. Очите й пламнаха заплашително и те не посмяха да я хванат за лактите. Просто тръгнаха бавно до нея. Тя се обърна и погледна към Ричър.
— Пак ще се видим, Холи — подвикна той.
— Не разчитайте на това, мис Джонсън — разсмя се Рей.
Той придружи Ричър до наказателната барака. Извади от джоба си ключ и отключи. Отвори вратата. Бутна Ричър навътре, готов да стреля всеки момент. После влезе след него, затвори вратата и пак я заключи.
По размери и форма наказателната барака приличаше на командирската. Но беше съвсем празна. Голи стени без прозорци, електрически крушки с дебела телена мрежа. На пода в дъното бе изрисуван с жълта боя правилен квадрат, приблизително трийсет на трийсет сантиметра. Нямаше нищо друго.
— Застани на онзи квадрат — нареди Рей.
Ричър кимна. Познаваше процедурата. Много тежко наказание — да стоиш мирно час подир час, без да помръдваш. Беше чувал за него. Веднъж дори бе видял последствията. След първите няколко часа започва болката. Отначало в гръбнака, сетне се разпростира от прасците нагоре. Към втория или третия ден подутите глезени започват да се пропукват, бедрените кости избиват нагоре, а шията хлътва.
— Хайде, заставай — каза Рей.
Ричър пристъпи към ъгъла на бараката и се наведе. Демонстративно избърса пода с длан. Завъртя се и седна удобно между двете стени. Изпъна крака и събра ръце зад тила си. Кръстоса глезени и се усмихна.
— Трябва да стоиш на квадрата — обади се Рей.
Ричър го погледна. Снощи бе казал: мене слушай, разбирам от танкове. Значи бивш войник. Редник в моторизирана част. Вероятно зареждач или водач.
— Ставай — нареди Рей.
Дай на редник задача и от какво ще се бои най-много? От това, че ако не я свърши, началството ще го сдъвче. Просто и ясно.