Креолско сърце
- Автор: Мартин Кэт
- Серия: southern #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Пенчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Креолско сърце». Краткое содержание книги:
Надделяваше ту единият, ту другият. Фортие не се предаваше, макар че ударите на Алекс се сипеха безмилостно. Ризата му бе подгизнала от кръвта, бликаща от раната в ръката, но той сякаш не я усещаше. Фортие го удари с всички сили по челюстта. Алекс заби юмрук в стомаха на испанеца, след което строши челюстта му със стоманен удар. Още едно замахване и Фортие се просна в безсъзнание на пода. Алекс се наведе, сграбчи го за ризата, вдигна го и пак го блъсна.
— Алекс — извика Ники. — Ще го убиеш!
Той сякаш не я чу, юмрукът му отново полетя и от разкървавените устни на Фортие се чу стон.
— Престани, Алекс — замоли го Ники. — На себе си не приличаш. Моля те, недей! — И тя се разрева неудържимо. — Моля те, Алекс, моля те — не го убивай.
Най-сетне думите и молбите й достигнаха до ушите му. Пусна ризата на Фортие, прекоси като обезумял помещението, взе камата на Валкур и преряза въжето, пристегнало китките й. Щом почувства ръцете си свободни, тя го прегърна, притисна се към него и захълца на гърдите му.
Алекс притвори очи, взе я в обятията си и зарови лице в копринените коси, спускащи се по врата й. Едва я спаси. Фортие можеше да я рани или дори да я убие. Буца заседна на гърлото му и той премигна, за да спре напиращата влага в очите си.
— Всичко е наред, малката ми — рече Алекс с одрезгавял глас. — Сега ще си отидем у дома. — Но тя не го пусна и дори така се вкопчи в него, сякаш се страхуваше да се отдели от него.
Алекс въздъхна. Знаеше, че не е вярно. Всъщност тя искаше да го напусне. Опита се да му го обясни, да го накара да разбере, но той не пожела да се вслуша в думите и. Вместо това си внушаваше, че тя има нужда от него, че за нея ще е най-добре да останат заедно и да я закриля.
Дори си въобразяваше, че може да я направи щастлива.
Алекс изсумтя като си помисли колко глупав е бил. Трябваше да държи както винаги чувствата си под контрол. Трябваше да си потърси жена, която би останала впечатлена от титлата и от имота му. Жена, готова да му се хвърли в краката само при мисълта, че той е готов да легне с нея.
Жена, която би задоволила плътските му страсти, бе да докосва сърцето му.
Алекс се прокле. За нищо на света не би желал да спи с жена, която не го иска. Ники се чудеше само как да се освободи от него — и той щеше незабавно да изпълни желанието й.
Отдръпна се от нея и Ники забеляза кръвта, обагрила ризата му.
— Ръката ти! — извика тя и я хвана да я огледа внимателно. — Трябва да я превържем!
— Откъсни една ивица от чаршафа — нареди й той. Тя изпълни заповедта му, омота мекия плат около раненото място и пристегна краищата му.
Поприкри се криво-ляво с раздраната рокля и се облегна на Алекс, който също се опря на нея. И двамата, изранени и измъчени, се отправиха към вратата.
Гласът на Валкур прозвуча зад гърба им и ги застави да спрат.
— Не забравяйте, дьо Вилие, че момичето принадлежи на Бел Шен. Ако се провалите, тя ще бъде моя! — Алекс се обърна. Фортие, окървавен и едва дишащ, се бе облегнал на стената.
— Алекс? — погледна го Ники, потискайки ледения ужас, който се надигна у нея. Стиснал зъби, с напрегнато тяло, той бе готов да довърши противника си.
— Не! — извика тя умоляващо. — Моля те, Алекс, заведи ме у дома.
Не знаеше нито кой дом има предвид, нито какво иска да каже Фортие. Но сега това не бе толкова важно.
Долу негърката мълчаливо метна един шал върху голите рамене на Ники. Останалите слуги бяха изчезнали някъде.
— Благодаря — каза тя тихо и погледна нагоре. — Ще се погрижите ли за него?
— Ще излекувам раните му, но никой не може да му спаси душата.
Ники докосна жената с благодарност и се остави Алекс да я отведе. Наполеон ги посрещна с цвилене и пръхтене. Алекс я качи и се метна зад нея на седлото. Когато понечи да се облегне на него, тя изненадано установи, че гърдите му още бяха някак стегнати. Макар да я обгърна с мускулестите си ръце, той се стремеше да я докосва едва-едва и дори мускулите на бедрата му се отдръпнаха.
— Всичко наред ли е? — запита тя.
— Да.
Но девойката все пак забеляза, че той едва сдържа гнева си. Хиляди пъти го бе виждала да побеснява и очакваше да реагира точно така, ако планът й не успее. И все пак долови нещо непознато. Той бе твърде сдържан, сякаш кипящият му гняв бе насочен по-скоро към него самия или пък се опитваше да се защити от нещо.