Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)
- Автор: Грейвс Роберт
- Серия: Клавдий (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)». Краткое содержание книги:
— Ако аз трябва да умра, Руфрий — каза той, — тогава ще те взема със себе си.
А сетне се обърна към мене:
— Цезаре, твоят доверен командир на преторианците те мрази и презира точно толкова, колкото и аз. Пет и аз разговаряхме с него по молба на Винициан, за да разберем дали при идването на далматинските легиони ще се съгласи да премине с преторианците на наша страна. Той прие да го стори, но само при условие, че той, Скрибониан и Винициан ще си поделят управлението на империята. Отречи това, ако смееш, Руфрий.
Арестувах Руфрий още на място. Отначало се опита да отхвърли обвинението с присмех, но Пет, един от въстаналите конници, който очакваше своя процес, подкрепи свидетелството на Юнк и накрая Руфрий направи самопризнания и помоли за милост. Смилих се над него и му позволих да изпълни сам смъртната си присъда.
Екзекутирани бяха и няколко жени. Не виждам защо полът на жената да я предпазва от наказание, ако наистина е била виновна в подстрекаване на въстание, особено пък жена, която не се е омъжила за един мъж по строгата форма на брака, ами си е запазила своята независимост, както и имотите, тъй че не може да твърди, че е била принудена към бунт от своя съпруг. Доведоха ги на ешафода оковани във вериги също като съпрузите им и, общо взето, те проявиха по-голяма смелост при срещата със смъртта. Една жена. Ария, съпруга на Пет, но близка приятелка на Месалина, омъжена по строгата форма, без съмнение щеше да бъде помилвана, ако бе отправила искане за това. Но не — тя предпочете да умре с Пет. Пет, като награда за показанията му в случая с Руфрий, получи разрешение да се самоубие, преди още да бе заведено официално дело срещу жена му. Той беше страхливец и не намерил сили да падне върху меча си. Ария го измъкнала от него и го намушкала под собствените си ребра.
— Гледай, Пет — казала тя, умирайки, — не боли.
Най-видната личност, която умря за съучастничество в бунта, беше племенницата ми Юлия (Елена Лакомницата). Драго ми бе, че имам убедителен повод да се отърва от нея. Тя беше същата, която бе предала съпруга си, бедния ми племенник Нерон, на Сеян и бе станала причина да го прокудят на острова, където той умря. По-късно Тиберий изрази възмущението си от нея, като я омъжи за Бланд, прост конник от долен произход. Елена завиждаше на хубостта на Месалина, както и на нейната власт: сама тя бе загубила хубостта си от лакомия и мързел и бе станала страшно дебела; обаче Винициан беше от ония плъхообразни дребни мъже, които обичат дебелите жени, както плъховете обичат големи тикви; и ако той бе станал император, както възнамеряваше, тъй като се смяташе много по-способен и от Руфрий, и от Скрибониан, Елена Лакомницата щеше да стане негова императрица. Винициан я издаде на Месалина в знак на верността си към нас.
Глава 15
Тъй аз си останах император и надеждите ми за лесно и бързо връщане към живота на обикновения човек се провалиха. Започнах да си казвам, че Август е говорел искрено в речите, които отправяше от време на време, за скорошното възвръщане на Републиката и че дори чичо ми Тиберий не се е преструвал много, когато споменаваше за оттегляне от императорството. Да, лесно му е на един обикновен гражданин да бъде убеден републиканец и да мърмори: „Та има ли нещо по-просто от това да избереш момент на всеобщо успокоение, да си подадеш оставката и да прехвърлиш управлението в ръцете на Сената?“ Трудността би могла да се разбере едва тогава, когато този частен гражданин сам стане император. И тя се крие във фразата „момент на всеобщо успокоение“; нямаше момент на успокоение. Всякога имаше по нещо тревожно. Човек си казва напълно искрено: „Може би след шест месеца, може до една година…“, но шестте месеца отминават, изтича и годината; и дори ако някои тревожни фактори в положението са били отстранени благополучно, непременно се появяват нови на тяхно място. Сам аз бях решил да се откажа от управлението веднага щом се разчистят бъркотиите, останали от управлението на Тиберий и Калигула, и след като помогна на Сената да възвърне самоуважението си — не можеш да имаш свобода без самоуважение, — отнасяйки се към него като към отговорна законодателна институция. Но не ми беше възможно да се отнасям към сенаторското съсловие с уважение по-голямо от онова, което то си заслужаваше. Направих сенатори най-способните от тия, които намерих, но традицията на раболепие пред волята на императора не се изкоренява лесно. Не вярваха в добродушието ми и си шепнеха невъзпитано помежду си, прикривайки устите си с ръка, ако се отнасях към тях с присъщата ми вежливост; но ако внезапно ме раздразнеха, както често се случваше, те изведнъж млъкваха и се разтреперваха като група непослушни ученици, които са прекалили с търпението на добрия си учител. Не, все още не можех да се откажа. На теория дълбоко се срамувах от себе си, загдето е трябвало да осъдя на смърт водачите на един неуспял антимонархичен преврат, но на практика какво бих могъл да сторя?