Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Елиания знае ли?
Как би могла?
Може и да й е казал — предположих. — Чудя се какво ли ще стане, ако разбере?
Нямам желание да научавам. И без това ситуацията е достатъчно заплетена. Иска ми се да знаех ролята на Хеня във всичко това. Дали е просто някаква изкуфяла старица? Или нещо повече? Сигурен ли си, че беше тя?
Абсолютно. — Потвърждаваха го не само очите ми, но нямаше да кажа на Сенч, че съм я надушил и че у мен е останало достатъчно от вълка, за да съм сигурен в усета си.
Разговорът ни изтощи Сенч и го оставих да си почива. Проверих дали вратата е заключена и със съжаление затворих капаците на прозореца. Не обичам да спя на затворено, но след днешната среща с Хеня не исках да давам възможност на никого да се добере лесно до мен.
Такава беше нагласата ми, когато си легнах, а на следващата сутрин се опитах да я използвам, за да обясня кошмарите си. Не беше честно да наричам сънищата си по този начин. В тях нямаше ужас, а само безпокойство и яркост, която не бе свързана с Умението, а с нещо друго. Сънувах Шута какъвто бе навремето — не лорд Златен, а бледо крехко момче с безцветни очи. В този си вид яхна каменния дракон зад Момичето и се издигна с нея в синьото небе. А после изведнъж се превърна в лорд Златен, яздещ зад изваяното момиче без душа, момиче, което бе част от събудената за живот скулптура, а зад него се развяваше черно-бяло наметало. Косата му бе прибрана назад и завързана в опашка като на воин. Изражението му бе толкова сурово, че изглеждаше бездушен като Момичето, за чийто тънък кръст се държеше. С изненада открих, че ръцете му са голи — отдавна не го бях виждал без ръкавици. Издигаха се все по-високо и по-високо в небето, след което той внезапно посочи с ръка и Момичето насочи с колене дракона в посоката, която показваше тънкият му пръст. После облаците ги погълнаха, сякаш навлязоха в мъгла. Събудих се и открих, че пръстите ми докосват бледите отпечатъци върху китката ми, които бе оставил навремето. Обърнах се в постелята си, но така и не успях да се разсъня. Придърпах одеялото и отново се унесох.
И тогава наистина пътешествах с Умението и попаднах на крайно обезпокоителна сцена. Копривка седеше и бъбреше с Тинтаглия на един тревист склон. Знаех, че сънят е дело на Копривка — в моите сънища цветята не бяха толкова ярки, нито така равномерно пръснати между тревата. Приличаше ми на грижливо изпипан гоблен. Драконът бе с размерите на кон и се бе присвил по доста заплашителен начин. Пристъпих в съня. Копривка седеше с абсолютно изправен гръб и гласът й бе нервен, когато остро попита дракона:
— И какво общо има това с мен?
Защо се забави? — обърна се беззвучно към мен. — Не усети ли, че те викам?
— Чувам те, да знаеш — спокойно рече Тинтаглия. — А той не е чул призива ти, защото аз не исках. Така че нали разбираш, съвсем сама си, ако реша. — Драконът рязко обърна студения си поглед към мен. Красотата от гущерските й очи бе изчезнала и сега те бяха като въртящи се скъпоценни камъни от ярост. — Сигурна съм, че този факт не убягва и на теб.
— Какво искаш? — попитах я.
— Знаеш какво искам. Искам да знам какво знаеш за черния дракон. Истински ли е? Вярно ли е, че в света все още съществува и друг дракон, напълно зрял и невредим?
— Не зная — отговорих честно.
Усетих как умът й рови в моя, опитва се да мине покрай думите, които изрекох, за да види дали не крия нещо. Усещането беше като от студени крачета на плъх, бягащи по теб в затворническа килия. Тя сграбчи този спомен и се опита да го използва срещу мен. Рязко вдигнах стените си, но за съжаление това означаваше, че и Копривка остана извън тях. Сега двете приличаха на неясни сенки, хвърлени върху движеща се завеса.
Тинтаглия заговори и гласът й стигна до мен като шепот на ориста.
— Приеми, че твоят вид ще служи на моя. Това е естественият ред на нещата. Служи ми сега и ще се погрижа ти и близките ти да живеете добре. Опълчи се срещу мен и ще ви помета. — Внезапно драконът започна да расте и да се извисява над Копривка. — Или ще ви погълна — добави многозначително.
Обхвана ме ужас. На някакво фундаментално ниво Тинтаглия ме бе свързала с Копривка. Дали бе просто защото винаги достигаше до мен чрез дъщеря ми, или усещаше родството ни? А и имаше ли значение? Дъщеря ми бе в опасност и вината за това бе моя. Отново. А аз нямах представа как да я предпазя.
Нямаше значение. Допреди малко покритата с цветя поляна ми приличаше на гоблен. Сега Копривка внезапно стана, наведе се, хвана съня си и го тръсна, сякаш изтупваше прах от килимче. Присъствието на дракона бе изтръскано от съня и Тинтаглия полетя в нищото, ставаше все по-малка. Копривка нави съня си на руло и го прибра в джоба на престилката си. Вече не знаех къде или какво съм в съня й, но тя се обърна към мен.