Сойка-присмехулка

Зад един тезгях седи най-странната личност, която съм виждала някога. Тя е изключителен пример за хирургическо разкрасяване, при което нещо се е объркало, защото със сигурност дори в Капитола не биха сметнали това лице за привлекателно. Кожата е силно опъната назад и татуирана с черни и златисти ивици. Носът е сплескан, до такава степен, че почти не съществува. Виждала съм и преди котешки мустаци по лицата на хора в Капитола, но никога толкова дълги. Резултатът е гротескна, наполовина котешка маска, която сега недоверчиво присвива очи към нас.

Кресида сваля перуката и лианите си.

— Тайгрис — казва тя. — Имаме нужда от помощ.

Тайгрис. Името събужда някакъв далечен спомен. Тя беше част от екипа на най-ранните Игри на глада, които си спомням — по-млада версия на самата себе си. Стилистка. Не помня на кой окръг. Не 12. После сигурно е прекалила с операциите и е прекрачила границата на отблъскващото.

Ето значи къде отиват стилистите, когато вече не могат да бъдат от полза. В окаяни магазини за кожено бельо, където чакат смъртта. Далече от погледите на хората.

Взирам се в лицето й и се чудя дали родителите й наистина са я кръстили Тайгрис, вдъхновявайки я да се обезобрази по този начин, или е избрала този стил и е променила името си, за да е в тон с ивиците.

— Плутарх каза, че може да ти имаме доверие — добавя Кресида.

Страхотно, тя е от хората на Плутарх. Така че ако първият й ход не е да ни предаде на Капитола, то ще е да уведоми Плутарх — а следователно и Коин — къде се намираме. Не, магазинът на Тайгрис не е идеалното място, но е всичко, с което разполагаме в момента. Ако изобщо се съгласи да ни помогне. Тя надзърта между един стар телевизор на щанда си и нас, сякаш се опитва да ни разпознае. За да й помогна, смъквам шала, свалям перуката и пристъпвам по-близо, така че светлината от екрана пада върху лицето ми.

Тайгрис издава ниско ръмжене — доста подобно на онова, с което ме посреща Жълтурчето. Смъква се бавно от столчето си и изчезва зад един рафт с кожени чорапогащници. Чува се звук от плъзгане, а после ръката й се появява и ни махва да пристъпим напред. Кресида ме поглежда, сякаш за да попита: Сигурна ли си? Но какъв избор имаме? Да се върнем на улицата при тези условия, означава сигурно залавяне или смърт. Провирам се покрай кожите и откривам, че Тайгрис е отворила един капак в долната част на стената. Зад него започва стръмна каменна стълба. Тя ми прави знак да вляза.

Всичко в ситуацията просто крещи: клопка. За миг ме обзема паника, обръщам се към Тайгрис и се вглеждам изпитателно в жълто-кафявите й очи. Защо прави това? Тя не е Цина, не е човек, готов да се пожертва заради останалите. Тази жена е била въплъщение на плиткоумието на Капитола. Била е една от звездите на Игрите на глада, докато… докато е престанала да бъде такава. В такъв случай, това ли е причината? Озлобление? Омраза? Отмъщение? Последната мисъл ме успокоява. Желанието за отмъщение може да гори дълго и силно. Особено ако всеки поглед в огледалото я подсилва.