Седмият папирус (Том 1)
- Автор: Смит Уилбур
- Серия: Древния Египет #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Седмият папирус (Том 1)». Краткое содержание книги:
В средата на камерата, на пода, стоеше олтарът от кедрово дърво. Страните му бяха гравирани със сцени от Откровението на Йоан, от Сътворението на света, от изкушението и изгонването от Едемската градина, от Страшния съд. Самият олтар беше покрит с плетено копринено влакно, кръстът и потирът бяха от масивно, ковано сребро. Игуменската корона блестеше на светлината на свещите, синият печат на Таита се мъдреше в средата на челото й.
Роян направи няколко крачки и се просна на колене пред олтара. Сведе глава и започна молитва. Никълъс остана на почтително разстояние и изчака вярващата му приятелка да се изправи, преди да я доближи отново.
— Камъкът! — посочи той зад олтара.
Двамата се приближиха. В самото дъно на помещението стоеше голям предмет, покрит с тежка дамаска, избродирана със златни и сребърни нишки. Дори скрит под плата, камъкът подсказваше правилните си пропорции. Беше висок колкото човешки бой, само че много по-тесен; горната му част беше абсолютно равна, сякаш я бяха издялали, за да служи като поставка на нещо друго.
Двамата го наобиколиха и с хищен поглед заразглеждаха забулената му форма. Колкото и да изгаряха от любопитство, изпитваха страх да махнат покривалото. Току-виж предположенията им се окажеха безпочвени и с един-единствен замах надеждите им бъдеха запратени дълбоко във водите на Нил. Най-накрая, за да сложи край на обзелото ги напрежение, Никълъс обърна гръб на камъка и насочи вниманието си към решетката в дъното на светилището.
— Гробът на Свети Фруменций! — отбеляза той и застана плътно пред дървената врата.
Роян се присъедини към него. Погледите им зашариха между почернелите от времето пръчки. Вътрешността тънеше в дълбок мрак. Никълъс провря фенера си през един от квадратните отвори в решетката и светна.
Гробницата грейна като дъга и ярката светлина ги заслепи. След секунди, когато очите й привикнаха, дъхът на Роян внезапно секна.
— О, небеса! — промълви тя и тялото й се разтрепери като в треска. За миг кръвта се бе източила от лицето й и тя бе побледняла като мляко.
Ковчегът беше положен в каменна ниша на отсрещната стена на килията. Отвън върху дървото бе изрисуван ликът на покойника. Макар изображението да беше пострадало от времето и повечето от боята да бе опадала, бледото лице и червеникавата брада на мъртвеца се различаваха отдалеч.
Но не това беше причината за удивлението на Роян. Погледът й дори не се задържа на самия ковчег, а вместо това обикаляше като в галоп стената над и встрани от нишата. От край до край повърхността й беше покрита с шарени рисунки, фреските покриваха всеки милиметър площ и дори след хилядолетия цветовете им не бяха избледнели.
Никълъс заигра с лъча на фенера и в гробно мълчание започна на свой ред да се взира в картините, показали се на светлината. В следващия миг Роян се хвана за ръката му, сякаш се страхуваше да не падне. Без да го съзнава, впи дългите си нокти в мускулите му, но пък и той беше твърде зает с други мисли, за да обърне внимание.
Стенописите проследяваха ожесточени битки по вълните на вечната река, бойни галери, вплели гребла в смъртна схватка. До тях бяха изрисувани ловни сцени, преследване на хипопотами, огромни слонове с дълги, лъщящи бивни. Нататък следваха титанични сблъсъци между построени в редици бронирани войници, окичени с пера и жадни за кръв. Конни колесници се впускаха с бясна скорост едни срещу други сякаш още малко и щяха да изхвърчат от тесните стени на гробницата, където някой ги бе осъдил на вечна тъма.
Но на всеки от стенописите изпъкваше една и съща идентична мъжка фигура. В едната картина мъжът опъваше гигантски лък, в следващата размахваше бронзовото острие на меча си. Враговете се разбягваха пред гнева му, петите му газеха труповете им, отрязани глави се въргаляха като полски цветя в краката му.
Никълъс проследи с фенера си великолепната поредица от стенописи и най-накрая установи отново светлината в центъра, на стената, надвиснала над прогнилия ковчег в нишата. Този път полубожествената фигура на героя беше яхнала колесница. В едната си ръка държеше впечатлителния лък, в другата — няколко къси копия. Беше гологлав, без шлем, косата му, завързана на плитка, се вееше свободно на вятъра като лъвска опашка. Чертите му излъчваха гордост и благородство, погледът открит, издаващ независим дух.