Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
— Искам да умра уверена, че ще ме погребат в земята, като достойните хора — продължи тя. — Единственият начин да бъда сигурна в това е да отида някъде другаде и да помоля да ме погребат жива.
— Няма какво да молиш другите — каза старият Яков съвсем спокойно. — Трябва да го сторя аз.
— Тогава да вървим — каза тя, — защото съвсем скоро ще умра.
Старият Яков я изгледа от главата до петите. Само очите й си бяха все млади. Ставите й бяха станали на възли, а цветът на кожата й беше землист, какъвто си беше винаги в края на краищата.
— Изглеждаш по-добре от когато и да било — каза й той.
— Снощи ми замириса на рози — въздъхна тя.
— Не се тревожи — утеши я старият Яков. — На нас, бедните, често ни се случват такива работи.
— Нищо подобно — възрази тя. — Аз винаги съм се молила по-отрано да ме предупредят за идването на смъртта, за да мога да умра далеч от нашето море. Миризмата на рози в това село не може да е нищо друго, освен предупреждение от бога.
На стария Яков не му дойде друго на ум, само я помоли да му даде малко време, за да подготви всичко. Чувал беше да разправят, че хората умират не когато трябва, а когато им се прииска, и беше сериозно загрижен от предчувствието на жена си. Дори се запита дали, като дойде време, ще има сили да я зарови жива.
В девет отвори помещението, където преди имаше дюкян, сложи пред вратата два стола и една масичка с дъската за дама и цялата сутрин игра със случайни партньори. От мястото, си виждаше селото в развалини, очуканите къщи със следи от някогашна боя по стените, изядена от слънцето, и късче море в дъното на улицата.
Преди обед, както винаги, игра с дон Махимо Гомес. Старият Яков не можеше да си представи по-достоен противник от този човек, който беше излязъл здрав и читав от две граждански войни, а в третата бе оставил само едно око. След като нарочно загуби една партия, задържа го да изиграят още една.
— Кажете ми едно нещо, дон Махимо — попита го тогава. — Способен ли сте вие да заровите жена си жива?
— Като нищо — рече дон Махимо Гомес. — Ръката ми няма да трепне, повярвайте.
Старият Яков учудено помълча. После въздъхна, остави онзи да му прибере най-добрите пулове и рече:
— Моята Петра май ще умира, затова питам.
Дон Махимо Гомес никак не се развълнува.
— В такъв случай — каза той — не се налага да я заравяте жива.
Лапна още два пула и коронова една дама. После вторачи в своя партньор единственото си око, овлажнено от тъжна водичка, и попита: — Какво й е?
— Снощи и замирисало на рози — обясни старият Яков:
— Тогава половината село трябва да умре — рече дон Махимо Гомес. — Тази сутрин за друго не се приказва.
Старият Яков направи голямо усилие, за да загуби отново, без да го обиди. Прибра масата и столовете, заключи дюкяна и тръгна да търси някой, дето е усетил мириса на рози. Накрая излезе, че само Тобиас е сигурен. Затова го помоли да намине към тях, уж случайно, и да разкаже всичко на жена му.
Тобиас изпълни думата си. В четири часа, нагласен като за гости, той се появи в коридора, където жената на стария Яков изкърпваше неговите вдовишки дрехи.
Толкова безшумно влезе, че жената се стресна.
— Свети боже! — възкликна тя. — Помислих, че е архангел Гавраил.
— Не, не, е — каза Тобиас. — Аз съм. Идвам да ви разкажа нещо.
— Знам какво е — рече тя.
— Ами!
— Че снощи ти е замирисало на рози.
— Откъде разбрахте? — попита Тобиас разочарован.
— На моята възраст човек има толкова много време да мисли, че накрая става ясновидец — каза жената.
Старият Яков, който бе залепил едно ухо до тънката преграда на дюкяна, се изправи засрамен.
— Е, как ти се струва, жена! — извика той през стената. После излезе в коридора: — Ами че тогава не е било, каквото ти мислеше.
— Измисля си ги разни това момче — каза тя, без да вдигне глава. — На нищо не му е замирисало.
— Около единайсет часът беше — настоя Тобиас. — Аз раците гонех.
Жената дозакърпи една яка.
— Измислици — повтори тя. — Всички знаят, че си търчи-лъжи. — Преряза конеца със зъби и погледна Тобиас над очилата си. — Само едно не разбирам: как си могъл да си дадеш толкова труд да си намажеш косата с вазелин, да си лъснеш обущата и да дойдеш само за да ми изразиш неуважението си.
Оттогава Тобиас започна да наблюдава морето. Закачваше хамака си навън и цяла нощ чакаше, удивен, че на света стават толкова много неща, докато хората спят. Нощи наред слушаше как раците драскат отчаяно по дъските на оградата, мъчейки се да се покатерят, но накрая толкова много нощи им се събраха, че се измориха да упорствуват. Разбра как спи Клотилде. Откри, че нейното тъничко похъркване още повече изтънява в горещините, а в тежката юлска жега се превръща в една-единствена нотка на изнемога.