Червеношийката

Някой почука на вратата. Хари не отговори, но тя все пак се отвори и вътре надникна началникът на отдела Бярне Мьолер.

— Чух, че си се завърнал.

Хари видя как един от червените автобуси плавно наближава спирката. Рекламите по него гласяха: „Качествена застраховка «Живот»“.

— Ще ми обясниш ли, шефе — подхвана той. — Наричат я застраховка „живот“, а всъщност говорят за застраховка при смърт, нали?

Мьолер въздъхна и приседна на ръба на бюрото.

— Защо нямаш още един стол в кабинета си, Хари?

— Хората пристъпват към въпроса по-бързо, като стоят прави — продължаваше да гледа през прозореца той.

— Липсваше ни на погребението, Хари.

— Отклоних се — измърмори Хари, повече на себе си, отколкото на Мьолер. — Сигурен съм, че бях тръгнал натам. Когато погледнах и видях траурното шествие, за миг дори си помислих, че съм отишъл. Докато не видях как Мая стои пред мен в престилката си и чака поръчката ми.

— Очаквах такъв сценарий — изкоментира Мьолер.

Някакво куче мина дебнешком по кафеникавата ливада с нос, забит в земята и навирена опашка. Все пак някой оценява пролетта в Осло.

— Какво стана после? — попита Мьолер. — Не си се появявал от известно време.

Хари вдигна рамене.

— Бях зает. Сдобих се с нов наемател — еднокрил синигер. И прослушвах стари съобщения на телефонния ми секретар. Оказа се, че всички съобщения, които съм получил пред последните две години, се събират на половинчасова магнетофонна лента. И всички са от Елен. Тъжно, нали? Е, добре. Не чак толкова, може би. Единственият трагичен факт е, че не си бях у дома, когато тя ми се е обадила за последен път. Елен го е разобличила, знаеше ли?

За пръв път, откакто Мьолер влезе, Хари се обърна към него и го погледна.

— Понеже не си забравил Елен, нали?

Мьолер въздъхна.

— Всички помним Елен, Хари. А помня и какво съобщение ти е оставила на секретаря ти, а ти каза на КРИПОС, че според теб то визира посредника в оръжейната сделка. Не сме успели да заловим извършителя, но това не означава, че сме я забравили, Хари.

Работещите в КРИПОС и в Отдела за борба с насилието не подвиха крак седмици наред, почти не сме мигнали. Ако се беше вяснал на работа, щеше да видиш колко здраво работим.

В момента, в който го изрече, Мьолер съжали за думите си.

— Не исках да…

— Напротив, искаше. И, разбира се, имаш право.

Хари разтърка лицето си с ръка.

— Снощи слушах едно от съобщенията й. Нямам представа защо е звъняла. Дава ми куп съвети какво да ям, заръчва ми да не забравям храна за птичките, да разтягам мускулите след тренировка и да си припомням за Екман и Фрийзен. Знаеш ли кои са Екман и Фрийзен?

Мьолер пак поклати глава.

— Двама психолози. Открили, че като се усмихваш, лицевите мускули задействат някакви химически реакции в мозъка, които те правят по-позитивно настроен към света около теб, по-доволен от живота си. Чисто и просто са доказали старата поговорка „Усмихни се на света, за да ти се усмихне и той“. За кратко тя успя да убеди и мен, че е така.