Московска афера [bg]

50. Москва

Оставаха няколко минути до седем часа московско време, когато стационарният телефон в апартамента на Светлана Фьодорова на Кутузовски проспект иззвъня тихо. Тя седеше във всекидневната пред телевизора и слушаше поредната реч на руския президент, затова остана доволна, че я откъсват от заниманието й. Накара го да млъкне, като изключи звука от бутона на дистанционното — Боже, де да ставаше толкова лесно!, — и вдигна бавно слушалката до ухото си. Позна мигновено гласа от другата страна на линията — Павел, противният нощен портиер. Изглежда, имаше посетител.

— Един джентълмен — добави Павел с пълен с намеци глас.

— Има ли си име?

— Нарече се Феликс.

— Руснак?

— Ако е руснак, значи не е живял тук доста време.

— Какво иска?

— Казва, че има съобщение за теб. Казва, че е приятел на дъщеря ти.

Нямам дъщеря — помисли горчиво тя. — Жената, която наричах моя дъщеря, ме остави да умирам сама в Москва, докато се забавлява някъде в Европа със своя богат съпруг.

Драматизираше нещата, но на нейната възраст й беше простено.

— Как изглежда?

— Като купчина стари парцали. Но носи цветя и шоколадови бонбони. „Годива“56, Светлана. Любимите ти.

— Не е някой бандит или изнасилван, нали, Павел?

— Не мисля.

— Тогава го пусни горе.

— Вече го сторих.

— Чакай, Павел!

— Какво има?

Тя погледна към стария си, износен халат.

— Помоли го да изчака пет минути. И чак тогава го пусни горе.

Светлана затвори телефона. Цветя и бонбони… Може и да прилича на куп парцаливи дрехи, но очевидно беше джентълмен.

Тя отиде в кухнята и потърси нещо подходящо, с което да почерпи госта. В килера нямаше никакви сладкиши или кекс, само кутия с английски чаени бисквити, спомен от последното й ужасяващо пътуване до Лондон, за да се види с Елена. Светлана нареди дузина бисквити върху една чиния и я остави върху масата във всекидневната. После влезе в спалнята и смени набързо халата си с лятна рокля. Застана пред огледалото, приглади чупливата си прошарена коса и се загледа тъжно в лицето си. За него не можеше да направи нищо. Прекалено много години — помисли си. — Прекалено много страдания.

Тъкмо излизаше от стаята, когато звънецът иззвъня. Тя отвори вратата и видя странен дребен мъж в началото на шейсетте, с рядка коса и малки подвижни очички на териер. Дрехите му действително бяха омачкани, но изглеждаха грижливо подбрани. В него имаше нещо старомодно. Нещо от миналото. „Изглежда като излязъл от стар черно-бял филм — помисли си тя — или от някое кафене в Санкт Петербург от времето на революцията“. Маниерите му бяха вехти досущ като външния му вид. Говореше свободно руски, но звучеше така, сякаш не го е използвал от много години. Със сигурност не беше московчанин; всъщност тя се усъмни дали изобщо е руснак. Ако участваше във викторина, щеше да предположи, че е евреин. Не че имаше нещо против евреите. Напълно възможно бе и в нейните вени да тече малко еврейска кръв.