Душегубеца
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Душегубеца». Краткое содержание книги:
Девойката сведе глава и се заигра с парчето риба в купата си. По време на пътуването им през пустошта, тя беше разсъждавала над признанието на Купър, но така и не беше измислила какво да му отговори. Как можеше да му каже, че го възприема като заплаха за себе си и за любимия си Сен Клер? Да, любимия й Сен Клер — така гледаше Ребека на йезуита и не можеше да си представи да се отдели от него за нищо на света. Дали албиносът подозираше за чувствата й? Затова ли странеше от нея? Тя вдигна очи.
— Не мислех, че ще ми се случи някога — каза албиносът. Уилям Купър — влюбен! Ама че смехория! Сигурен съм, че Уолсингам и останалите щяха да ме уморят от подигравки. Мислиш ли понякога за мен, Ребека? — добави тихо той.
— Не знам — отвърна девойката. — Всъщност вече нищо не знам. Просто всичко ми се струва толкова нереално — този странен манастир насред пустошта, из която се скитат гладни вълци… Пък и кой знае какви други опасности ни очакват…
— Обичала ли си някога? — попита Купър.
В този момент Сен Клер повдигна еленовата кожа, която покриваше входа към стаичката, и Ребека облекчено въздъхна.
— Всичко е наред — обяви йезуитът весело, след което погледна към Ребека, а после и към Купър. — Елате, ще ви покажа църквата. По-добре, отколкото да стоите тук и да се задушавате от този пушек.
И така, албиносът и девойката последваха Сен Клер през тъмния и покрит с киша двор към страничната врата на църквата. Вътре в нефа бяха запалени множество свещи и на тяхната светлина пъстроцветните мозайки по стените изглеждаха като живи. В нишите бяха поставени икони, а от тавана висяха ангели с диамантени очи, закачени за сребърни вериги. Въздухът беше ароматизиран с тамян, чийто благоуханен дим се носеше покрай високия, изящен олтар, над който пък се извисяваше прекрасна мозайка, изобразяваща Справедливия Съдия Христос. Майкъл ги разведе наоколо, припомняйки им различни сцени от Библията и разяснявайки им значението на иконите и на ангелите. В един момент Купър се отдалечи, привлечен от някаква златна статуя на огромен орел, поставена в един от страничните олтари.
— Как мислиш? — обърна се Сен Клер към Ребека. — Трябва ли да се страхуваме от него? Изглежда ми толкова мрачен и затворен. Мислех, че ще се радва да продължи пътуването си с нас…
— Твърди, че ме обича — отвърна девойката след известно мълчание.
Йезуитът й обърна гръб и се изгуби сред сенките на тъмния алков.
— Не прави така! — просъска Ребека, тръгвайки след него. — Да се скриеш ли се опитваш?
— Не — отвърна Сен Клер, но продължи да стои с гръб към нея. — И сам се досетих накъде отиват нещата. Знам, че Купър иска да си отмъсти на Фрогмор, но докато пътувахме с онзи кораб, го наблюдавах и забелязах, че той действително има чувства към теб, Ребека. Докато беше болна, не се отделяше от постелята ти и се грижеше за теб като майчица за детето си.
Сърцето на девойката пропусна един удар. Тя не можеше да си представи, че Купър таи в себе си нежна и страстна душа. В момента албиносът стоеше пред някакъв стенопис, снежнобялата му коса падаше върху раменете му, а устните му бяха леко отворени. Изведнъж Ребека почувства да я жегва жал към този човек. Мъжът пред нея вече не беше безмилостният човек на Юда, един от копоите на Уолсингам. Не, той беше малкото момче, очакващо с нетърпение срещата с майка си, само за да получи жесток шамар през лицето. Купър се обърна към тях и плахо се усмихна. Девойката му направи знак да се приближи.
— Някога бил ли си папист, Уилям?
Албиносът сложи ръце на бедрата си, наведе глава и потропа с ботушите си по дървения под.
— Красиво е — каза той. — Вероятно най-голямото приближение до Бога, което ще постигна някога!
— Сигурен ли си? — попита Сен Клер.
— Ако има Бог — сопна се Купър, — не мисля, че Той има нещо общо с изтезанията, на които ставаме свидетели по кладите в Смитфийлд или на ешафодите в Тайбърн.
— Значи не вярваш в нищо, така ли?
— О, вярвам, разбира се. Вярвам, че Бог съществува и че аз съм една от неговите малки шеги.
В този момент вратата на църквата се отвори с трясък и Ребека подскочи. В нефа тичешком нахълта някакъв монах с развята коса и брада и започна да им прави някакви знаци. Девойката никога не беше виждала по-уплашен човек. После монахът сключи ръце като за молитва и тя различи думата, която мъжът току повтаряше: „Опричници! Опричници!“
16.
Сен Клер, Ребека и Купър излязоха от църквата и застанаха на стъпалата. Отпред чакаше цял отряд конници, наредени в полукръг. Факлите в ръцете им хвърляха искри, които летяха наоколо и падаха в снега. Дворът на манастира беше пуст. Конниците бяха целите увити в черни кожи — черни кожени шапки с шипове и дълги кожени наметки в същия цвят — и единственото, което се виждаше от тях, бяха зъбите им и извадените им оръжия. Някои от тях държаха прътове, на които бяха закачени конски и лисичи опашки, а други носеха вълчи и мечи кожи заедно с главите на животните и с тях приличаха на страховити демони.