Вечна

Трийсет и пета глава

Тичам до вратата, отключвам и вземам стъпалата до стаята си по две. Нямам търпение да покажа на Райли валентинката, която стопли сърцето ми, накара слънцето да блести по-ярко, птиците да запеят по-силно. Превърна деня ми в празник, въпреки че не признавам дори и пред себе си, че имам нещо общо с подателя.

Секунди преди да се обърне към мен я виждам да седи самотно на дивана и нещо в погледа й, в дребната прегърбена фигура, ме кара да си спомня думите на Ава — че съм казала „сбогом“ не, на когото трябва. В същия миг съдържанието на стомаха ми се надига към гърлото.

— Здрасти. — Забелязва ме тя и грейва в усмивка. — Няма да повярваш какво гледах току-що при Опра. Едно куче няма предни крака, но въпреки това…

Пускам раницата на земята и сядам до нея. Вземам й дистанционното и изключвам звука.

— Какво ти става? — чумери се тя. — Това е едно от любимите й предавания.

— Какво правиш тук?

— Ами… излежавам се на дивана, чакам те да се върнеш от училище… — Изведнъж се ядосва на собствените си думи, скръства ръце пред гърдите си и млъква.

— Не, питам те защо си тук. Защо не си на друго място?

Тя се нацупва и забива поглед в телевизора. Явно Опра е много по-интересна от мен, защото дори не примигва.

— Защо не си с мама и татко? И с Жълтурко?

Долната й устна започва да трепери. Отначало потръпва съвсем леко, но после се разтреперва силно, изкривява се и ме кара да се чувствам толкова зле, че вадя с мъка думите от устата си.

— Райли! — Преглъщам тежко и продължавам. — Мисля, че не бива да идваш повече тук.

— Гониш ли ме? — Скача тя на крака и ме поглежда възмутено.

— Не, нищо подобно. Просто…

— Не можеш да ми забраниш! Мога да правя, каквото си искам. Не можеш да ме спреш. — Тръгва из стаята тя и започва нервно да мери разстоянието с крачки.

— Знам това — казвам тихо. — Но не искам и да те окуражавам.

Райли се връща при дивана, скръства отново ръце и със свити устни започва да клати крака напред–назад, както прави, когато е ядосана, обидена или разстроена. Или и трите заедно.

— Разбираш ли… Известно време те нямаше, беше заета с нещо друго. И когато се върна, изглеждаше много щастлива и спокойна. Но сега отново си тук, и то непрекъснато, и аз подозирам, че е заради мен. При това не в най-доброто си настроение. Виж, признавам, че ще ми е много мъчно, ако не те виждам около себе си, но за мен е по-важно ти да си щастлива. Да надничаш по къщите на бившите ни съседи, да гледаш Опра и да ме чакаш по цял ден — не мисля, че това е най-добрият начин човек да прекарва времето си, нали?