Интервю с вампир

— Дори и да е така, или ако не можем да ви убедим в обратното, какво ще стане — ще ни унищожите ли? — попитах аз.

— Няма да ви сторя нищо — каза той спокойно. — Но, както вече ти казах, не съм главен тук, в смисъла, който ти влагаш в това понятие.

— Но те те смятат за главен, не е ли така? Вече два пъти ме спасяваш от Сантяго.

— Аз съм по-силен и по-стар от него. Сантяго е по-млад вампир дори от теб — каза Арманд. Говореше спокойно, без никаква гордост. Просто излагаше фактите.

— Не искаме да сме във вражда с вас.

— Вече се случи — каза той. — Не с мен, но с онези горе.

— Но защо той ни подозира?

Той като че ли се замисли, сведе поглед и облегна брадичка на юмрука си. След малко, макар че на мен ми се стори след цяла вечност, вдигна очи и каза:

— Мога да ти кажа защо. Първо, вие сте твърде потайни. По света има малко вампири и всички живеят в съперничество, подбират новаците много внимателно и искат да са сигурни, че те ще уважават събратята си. В тази къща има петнайсет вампира и този брой ревниво се пази. Освен това те се страхуват от слабите вампири. За тях е очевидно, че ти имаш много недостатъци: твърде чувствителен и умозрителен си. Както сам каза, не си способен на типичната за вампирите дистанцираност. Не бива да забравяме и мистериозното дете, което никога няма да порасне, никога няма да е способно да се грижи само за себе си. Аз не бих превърнал във вампир това момче, ако животът му, който е твърде ценен за мен, не се намира в огромна опасност. Той е още много млад, не е достатъчно силен и едва е отпил от живота, а ето, че ти водиш със себе си такова дете. Що за вампир е способен да я превърне, питат се те. Ти ли си този вампир? Е, както виждаш, откриват в теб доста недостатъци и много неща ги озадачават, а ти неизменно мълчиш. Затова не могат да ти имат доверие. А и Сантяго просто си търси повод. Има още една причина да те мрази, и може би тя е по-силна от всичко останало. Тя е силна и много проста: когато си го срещнал в Латинския квартал, ти… за нещастие… си го нарекъл „палячо“.

— Ооо! — Облегнах се назад.

— Може би за всички щеше да е по-добре, ако тогава си беше замълчал. — Той се усмихна, като видя, че разбирам иронията във всичко това.

Замислих се върху думите му, но най-много ми тежаха странните предупреждения на Клодия, че този мил мъж срещу мен ѝ е казал: „Умри“, както и бавно засилващото се отвращение, което изпитвах към вампирите в балната зала горе.

Изгарях от желание да говоря с него за всичко това. Но не биваше, не още, въпреки че като гледах очите му, не можех да повярвам, че е упражнил подобна сила над нея. Неговите очи ми казваха: „Живей“. Неговите очи ми казваха: „Учи се“. Колко копнеех да му споделя всичко, което ме объркваше, да споделя изумлението си от това, че след толкова години търсене откривам вампири, превърнали безсмъртието в клуб на евтин конформизъм. И все пак, въпреки объркването и тъгата, осъзнах, че не може да бъде иначе. Какво ли бях очаквал? Какво право имах да съм така огорчен и разочарован от Лестат, че да позволя да бъде убит. Само защото не ми показа онова, което трябваше да открия сам? Какво ми беше казал Арманд? Че единствената сила е в нас самите…