Както обикновено, установих се в „Лутеция“ и прекарах там дълго, месец или два, без да се обадя на Венсан; не мога да кажа защо, правех същите неща като някога, но някак забавено, сякаш трябваше да разделя на части действията си, за да ги върша по възможно най-добрия начин; от време на време сядах на бара и спокойно и флегматично се наливах; доста често ме заговаряха бивши познати. Не правех никакво усилие да поддържам разговора и не се смущавах; това е едно от малкото предимства да си звезда, по-скоро бивша звезда в моя случай — когато случайно срещнеш някого и, както е нормално, започнете да скучаете заедно, без някой от вас да е причина за това, или казано другояче, отегчавате се по взаимно съгласие, винаги другият се чувства виновен, че не е успял да удържи разговора на достатъчно възвишено ниво и да създаде остроумна и топла обстановка. Ситуацията е удобна и дори отморяваща от момента, когато наистина започне да не ти пука. Понякога по време на подобен словесен обмен, задоволявайки се само с клатене на глава, аз се отдавах на неволни мечти — обикновено доста неприятни: мислех за кастинги, при които Естер трябва да се целува с млади мъже, за сексуални сцени в различни късометражни филми, в които трябва да участва; спомням си колко се вбесявах — впрочем безполезно, можех да й направя сцена или да избухна в плач, но нищо нямаше да се промени — и много добре си давах сметка, че все едно няма да мога да издържа дълго при такива условия, бях твърде стар и вече нямах сили. Тази констатация ни най-малко не намаляваше болката ми, защото в моето състояние единственият ми изход беше да страдам до края, никога нямаше да забравя тялото й, кожата й, лицето й, никога нямаше така силно да почувствам, че човешките отношения се раждат, развиват и умират по съвсем детерминистичен начин, толкова неизбежен, колкото движението на планетите, и че е абсурдно и безсмислено да се надяваш, че ходът им поне малко ще се измени.
Можех да живея дълго в „Лутеция“, е, не колкото в Биариц, защото въпреки всичко започнах да пия твърде много, тъгата бавно дълбаеше своето леговище в органите ми и аз с часове стоях в „Бон Марше“, втренчен в пуловерите, беше тъпо да продължавам по този начин. Една октомврийска сутрин, може би в понеделник, се обадих на Венсан. Още щом пристигнах в къщата в Шьовийи-Ларю, ми се стори, че съм попаднал в мравуняк или кошер, във всеки случай в някаква организация, където всеки имаше точно определена задача и нещата бяха започнали да функционират пълноценно. Венсан, с мобилен телефон в ръка, ме чакаше в антрето, готов да излезе. Като ме видя, стана, стисна приятелски ръката ми и ме покани да го придружа в новите помещения. Бяха купили малка офис сграда, строителството й още не бе завършено, работниците поставяха изолиращи плоскости и халогенни лампи, но около двайсетина души вече работеха — някои отговаряха на телефона, други пишеха писма или актуализираха базите данни, или кой знае какво, с една дума, бях попаднал във фирма и дори в голяма фирма, ако искам да бъда точен. Ако има нещо, което никога не съм предполагал, когато срещнах Венсан за първи път, бе превръщането му в шеф на предприятие, но в крайна сметка това бе възможно и на всичко отгоре той изглеждаше съвсем добре в тази роля, все пак в живота стават и позитивни неща, едва ли може да бъде сведен до чист упадък, това би било крайно опростителство. След като ме представи на двама сътрудници, той съобщи, че е удържал важна победа — след неколкомесечна юридическа битка Административният съд разрешил на Църквата на елоимитите да откупят за свои нужди култовите сгради, които католическата църква вече нямала възможност да стопанисва. Единственото им задължение било същото, което имали и предишните собственици: в партньорство с Националния институт за паметниците на културата да опазват състоянието на художественото и архитектурното наследство, но нямало никакво ограничение относно култа, който ще се изповядва в тези сгради. Дори в епохи, които от естетична гледна точка са били по-облагодетелствани от нашата, ми съобщи Венсан, щяло да бъде невъзможно само за няколко години да се постигне планирането и осъществяването на такова богатство от художествени ценности; това решение щяло да позволи да посветят всичките си усилия на изграждането на посолството, като същевременно предоставят на вярващите изключително красиви култови сгради.
