Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

– Как се гордея с теб! Толкова си добър, свириш фантастично!

Изпитваше такова поразително щастие от това да свири с брат си, че самият той засвири по-добре и започна да проявява повече творчество в солата си. Разбира се, Дан беше по-умел, но и той си възвърна страстта в музиката. Понякога двамата говореха и свиреха едновременно.

Говореха за живота си така, сякаш го правеха за пръв път. От устите им излизаха изречения и мисли, които не бяха формулирали по-рано. Оставиха историите си да се смесят и украсят взаимно. Вярно бе, макар и Дан да не го каза, че не всички чувства бяха взаимни. Понякога го изгаряше завист и той си спомняше как бе гладувал като дете. Сещаше се и за бягството от фермата и думите на Хилда фон Кантерборг: „Работата ни е да изучаваме, без да се намесваме“.

В такива мигове изпитваше гняв и понякога, когато Лео се оплакваше как не посмял да се отдаде на музиката, а бил принуден да стане съсобственик в „Алфред Йогрен“ – принуден да стане съсобственик! – несправедливостите му се струваха повече, отколкото може да понесе. И все пак това беше изключение. През този декемврийски уикенд Дан живя безкрайно щастливо.

Беше истинско чудо да срещнеш не просто своя брат близнак, ами човек с твоите мисли, чувства и слух. Колко ли дълго обсъждаха само това? Звуците! Задълбаха в темата като същински нърдове. Беше зашеметяващо да обсъждаш нещо, което никой друг не разбира. Понякога Дан също се качваше на стол, за да вдигне наздравица.

Обещаха си да поддържат връзка. Заклеха се да не се разделят. Казаха си много грандиозни и красиви неща. Разговаряха подробно за хората, които ги бяха изследвали като деца, за тестовете и филмите и въпросите. Дан разказа за Хилда фон Кантерборг, а Лео за Карл Сегер и Ракел Грейс, с която бе поддържал контакт през годините.

– Ракел Грейс – каза Дан. – Как изглежда тя?

Лео му каза за родилния белег на врата ѝ и Дан изтръпна. Осъзна, че и той я е срещал. Това беше решителен момент. Беше седемнайсети декември, неделя, единайсет вечерта. На улицата бе тъмно и тихо и вече не валеше сняг. Единственият шум идваше от далечни снегорини.

– Грейс не си ли пада малко вещица?

– Държи се ужасно хладно – каза Лео.

– Направо ме караше да настръхвам.

– Аз също никога не съм я харесвал.

– Но си продължил да се виждаш с нея?

– Никога не съм можел да ѝ се опълча – каза Лео, сякаш за да се оправдае.

– Понякога сме малко слаби – успокои го Дан.

– Такива сме. Но освен това Ракел беше връзката ми с Карл. Винаги ми е разказвала хубави истории за него. Такива, каквито съм искал да чуя, предполагам. Другата седмица ще обядвам с нея.

– Някога питал ли си я за произхода си?

– Хиляди пъти и тя все казва...

– ... че някой те е оставил в детски дом в Гевле, но не се знае кои са биологичните ти родители.