Керванът на робите
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Керванът на робите». Краткое содержание книги:
— Планините Памбиса — обади се Бала Ибн и посочи с ръка натам.
— В чието подножие се намира селото Омбула, така ли? Сигурен ли си, че са те?
— Не мога да съм сигурен, защото никога не съм бил там. Но така предполагам.
— Как мислиш, колко ни остава още до тези планини?
— Невъзможно е да ги достигнем преди да се свечери.
— Тогава ще закъснеем!
— Не бива да мислиш така. Никой ловец на роби не напада селата посред бял ден. Обикновено предпочитат да изчакат почти до зазоряване. Следователно ще имаме време да предупредим заплашените от беда хора. Поне се надявам, че ще можем.
— В такъв случай Абд ал Мот сигурно е спрял да лагерува на някое скрито място, където ще изчака падането на нощта.
— Не ми се вярва. Обикновено газуахът постъпва съвсем иначе. Недей забравя обстоятелството, че тези местности са много рядко населени. Тук няма многолюдни градове и села както в Египет или другаде. Освен в Нил и близо до него вода не се намира лесно, а едно село може да съществува само там, където има вода. Негрите не обичат да живеят край реките, защото по тези места повече са изложени на нападенията на роботърговците. Ето защо те предпочитат да се заселват край самотни падини, издълбани от дъждовете или в заблатени местности, които са по-отдалечени от Нил. Сигурно такъв е и случаят с Омбула. Шейхът на джурите ми каза, че околността на селото била доста усамотена и се намирала в подножието на планините, недалеч от голямо блато, което по време на дъждовния период се превръщало в езеро, разпростиращо се на няколко часа път както на дължина, тъй и на ширина. Подобно разположение прави излишна всяка предпазливост от страна на ловците на роби и те едва ли ще се крият. Напротив, ще се насочат право към целта си.
— Но нали така ще ги забележат!
— Няма, защото няма да се приближат чак толкова още през деня.
— Ами ако случайно се натъкнат на жители от селото, което трябва да бъде нападнато?
— Просто не ги оставят да избягат. Или незабавно ги убиват, или ги пленяват, тъй че да не могат да се върнат и да предупредят своите. Ловците на роби никога не настъпват всички заедно. Щом се приближат до съответното селище на около половин ден път, те изпращат напред най-ловките си хора като съгледвачи. Подир тях следват други — те се разпръсват и образуват верига, през която не може да се промъкне нито един неприятел. Така още отдалеч обграждат въпросното негърско село, без жителите му да заподозрат каквото и да било, а през нощта предприемат нападението. Най-често то започва с това, че на няколко места подпалват трънливата ограда, заобикаляща селото. Много бързо целият плет е в пламъци. Хората се събуждат, но не могат да избягат, тъй като отвсякъде са обградени. Който от тях реши да се съпротивлява, бива застрелван. Изобщо ловците на роби често избиват всички мъже, защото те рядко се примиряват с участта си и създават големи затруднения при транспортирането им. Ликвидират се също и по-възрастните жени, защото никой не ги купува. Момчетата, момичетата и младите жени са най-желаната плячка. Стадата също са добре дошли. Случва се още по обратния път към серибата отвлечените хора да бъдат продадени или разменени срещу слонова кост. Ако керванът премине през земите на някое племе, което предпочита човешкото месо пред животинското, ловците на роби заколват най-охранените от похитените негри и ги продават на людоедите.
— Господи! Нима е, възможно подобно нещо?
— Дали е възможно ли? Господарю, чиста истина е и се случва твърде често. Край притоците на Бахр ал Абиад и по-на-далеч на юг и на запад живеят много племена, за които човешкото месо е най-големият деликатес. Познавам един вожд и той ме уверяваше, че нямало нищо по-вкусно от месото на печена човешка длан. Той водеше войни със съседните племена само за да се сдобие с пленници, които после колеше. Мъртъвците и тежко ранените от собствените му хора също биваха изяждани. Винаги му даваха ръцете им до китката. Останалите части от телата той предоставяше на поданиците си. Разговарях и с един търговец на роби и той твърдеше, че ловът на хора в Африка ежедневно вземал поне шест хиляди човешки жертви, а за цялата година това прави далеч над два милиона. Този човек добре познаваше занаята си и преценката му едва ли преувеличава нещата. Ебрид бен Лафса, онзи мерзавец, дето отвлече сина ми, ни разправяше, че ловувал само край Бахр Кута. Следователно е имал твърде малка територия и въпреки това ни уверяваше, че годишно ловял над хиляда роби. Към това сигурно се прибавят поне още толкова, които биват избити.