Счупеното колело
- Автор: Уингроув Дейвид
- Серия: chung kuo #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вълкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Счупеното колело». Краткое содержание книги:
После той лежа неподвижно, а болката в ръката му бавно утихваше. Мег беше легнала напреки през него и сияеше; тъмната й коса беше разпръсната по гърдите му. Две тесни ивици светлина пресичаха потъналите им в сенки тела като златни панделки, съединяващи плътта им, преминаваха контурите на изтощеното им сладострастие.
Бен погледна надолу към телата им и се загледа в играта на сянка в сянка; забелязваше къде плътта сякаш се сливаше с плът. Мирисът на любовта им изпълваше тясното пространство и се смесваше с мириса на старо сено. Той сякаш беше част от сенките, от лъчите светлина, в които танцуваха прашинки.
Затвори очи и се замисли. Какво всъщност искаше да му покаже с това? Да му покаже любовта си? Желанието си? Може би. Но желанията бяха различни. Не беше права преди. Макар сега да си го мислеше, нямаше да умре, защото той й липсва. Трябваше да чака, както чакаше винаги, и да знае, че той ще се върне. Но той — той трябваше да си отиде оттук. Щеше да полудее — буквално да полудее — ако не се махнеше. С всеки изминал ден ставаше все по-зле. С всеки изминал ден чувството в него нарастваше, подхранваше безпокойството му, огъня на неудовлетворението, който бушуваше вътре в него.
Навън. Трябваше да се измъкне навън. Или „вътре“, както предпочиташе да казва тя. Както и да беше — той трябваше да се махне оттук. Далеч оттук. Далеч дори от онези, които обичаше.
— Бен…! Мег…!
Виковете бяха приглушени, далечни, идваха от склона над плевнята. Мег се размърда, бавно надигна глава и се обърна.
— Какво е това?
Той се усмихна, наведе се и я целуна по носа.
— Всичко е наред. Просто мама ни вика. Сигурно е време за обяд.
— А… — тя понечи да се отпусне назад, след това подскочи рязко. Изведнъж се беше събудила. — Просто мама!
— Внимавай… — болката се стрелна по ръката му; беше я побутнала.
Лицето й стана загрижено.
— О, Бен, съжалявам…
После се засмяха и се прегърнаха — Бен държеше ръката си настрана. А навън, далече-далече, този път отдалечавайки се от тях, отново се разнесе викът:
— Бен…! Мег…!
Бет стоеше на портата в дъното на долната градина, отпусната; престилката й беше препасана свободно над роклята. Чакаше ги. Беше пуснала косата си и се усмихваше.
— Къде бяхте? — попита ги, щом те се приближиха. — Навсякъде ви търсих! Не чухте ли, че викам?
Мег извърна глава, но Бен погледна майка си право в очите.
— Бяхме в плевнята — каза той небрежно. — Вътре беше топло, плесенясало… Говорихме, после заспахме. Сигурно не сме те чули.
— Разбирам — усмихна се тя и разроши косата му.
— Извинявай — той тръгна до нея, а Мег избърза напред. — Сигурно обядът вече е изстинал…
Бет се усмихна и поклати глава.
— Не ви виках за обяд. Заради баща ви ви виках. Дойде си.
Мег се обърна.
— Татко…
След това, без да каже и дума повече, хукна нагоре по хълма и изчезна в къщата.
Бен хвана майка си за ръката.
— Добре ли е той?
— Какво искаш да кажеш?
Бен спря и я погледна. Гласът й му се беше сторил странен, тонът й — твърде защитаващ се. Беше задал въпроса от учтивост, но тя го беше взела за нещо по-многозначително.
— Какво му е? — попита той.
Бет се извърна.
— Не знам. Изглежда много остарял. Уморен… — тя сви рамене.
— Може би е от преумора. Там вътре нещата вървяха твърде зле.
— Да… — тя се усмихна замислено. — Сигурно е това.
Продължиха. Горе, от къщата, се разнесоха радостните писъци на Мег. След това тя се появи, гушнала нещо, което приличаше на мъничка оживяла кожена шапка. Тя тикна вързопа под носа на Бен.
— Не е ли възхитително?
Бен вдигна котенцето към лицето си и срещна странния му, отчужден поглед.
— Здрасти, Мег. Аз съм Бен.
Мег веднага сграбчи пак котенцето.
— Да не му направиш нещо! А и той не е Мег. Той е Заратустра.
— Разбира се — Бен протегна ръка и погали котенцето между ушите, после се размина с Мег на вратата.
Баща му седеше вътре, в гъстия сумрак на коридора. Щом видя Бен, се усмихна.
— Бен! Как си, момчето ми?
— Добре съм — отговори Бен и тръгна навътре. Усети ръката на майка си на рамото си. — Ами ти, татко?
— Имах много работа. Сега съм като парцал, би могло да се каже. През последните няколко дена успях да подредя целия свят.