Брат Од
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Брат Од». Краткое содержание книги:
Само че във всеки човек се крие нещо, което убягва от погледа, и това важи с тройна сила за героя на Дийн Кунц. Защото Од, обитател на градчето Пико Мундо, притежава способността да говори с мъртвите и като неофициален посланик на добра воля между нашия свят и техния помага за наказване на злото.
След смъртта на любимата си Сторми и потресаващата среща с коварната и извратена Датура той търси убежище в манастир. Сивото ежедневие е като балсам за наранената му душа, пък и духовете на мъртвите вече не смущават дните и нощите му, явява му се само неизменният Елвис. Безметежното му съществуване е нарушено от множество бодаси, витаещи около болните дечица, приютени от монахините. Од знае, че появата им предвещава трагично събитие. В разгара на страховита снежна буря монасите и монахините обединяват усилия да спасят децата. Обитателите на манастира не подозират, че са подложени на чудовищен експеримент, а Од се среща с враг, древен и неумолим като самото време.
— Синът ви е видял това на прозореца си, сър. Според него това е хрътката на Небивалото. Дженифър ви е наричала Небивалото.
Брат Джон пое рисунката като омагьосан. Страхът и съмнението, изписани на лицето му, опровергаха увереността в гласа му.
— В това няма и капка смисъл. Момчето е умствено изостанало. Това са фантазии на един болен ум.
— Доктор Хайнеман, преди двайсет и седем месеца бившите ви колеги заключили от обажданията и имейлите ви, че може би вече сте… създали нещо — намеси се Романович.
— Да. Така е. Показах ви го преди малко.
— Патетичното клепоухо същество?
Гласът на руснака беше изпълнен дори не толкова с презрение, колкото със съжаление. Брат Джон мълчеше. Суетата посреща съжалението както осата — заплахата към гнездото си: на нож. Желанието да жили придаде отровен блясък на премрежените виолетови очи.
— Ако не сте постигнали никакъв напредък за тези двайсет и седем месеца — продължи Романович, — дали това не е заради нещо, случило се преди две години, което така ви е стреснало, че едва наскоро отново сте започнали да включвате машинката за божественото съзидание и да „творите“?
— Самоубийството на брат Константин — изрекох аз.
— Което не е никакво самоубийство — допълни Романович. — Изпуснали сте някое изчадие в нощта, доктор Хайнеман, и когато Константин го е видял, смъртната му присъда е била подписана.
Или рисунката беше омагьосала монаха-учен, или той не смееше да ни погледне в очите.
— Подозирали сте какво се е случило и сте преустановили изследванията си — но неотдавна сте ги подновили от извратена гордост. Сега брат Тимотей е мъртъв… дори и в този час чудовищните ви сурогати се опитват да убият сина ви.
— Много отдавна се покаях за прегрешенията спрямо сина ми и майка му — задавено рече брат Джон с поглед, прикован в рисунката. Кръвта бушуваше в слепоочията му.
— Дори вярвам, че покаянието ви е било искрено — отстъпи Романович.
— Получих опрощение.
— Признали сте и ви е било опростено, но едно ваше друго „аз“ не е признало, защото не е смятало, че се нуждае от опрощение.
— Сър, убийството на брат Тимотей снощи беше… чудовищно, нечовешко. Длъжен сте да ни помогнете.
С тъга споделям, че когато брат Джон едва удържа сълзите в очите си, аз почти бях убеден, че той не плаче за Тим, а за себе си.
— Изминали сте пътя от послушник до подстриган монах. Но по думите ви сте се уплашили, когато се е оказало, че вселената е продукт на нечия воля, и сте се обърнали към Бог със страх.
— Разкаянието е по-важно от мотивацията за него — процеди брат Джон.
— Може би — съгласи се Романович. — Но повечето от нас се обръщат към него с любов. Част от вас, един друг Джон, изобщо не се е обърнал към него.
— Братко Джон, Другият е едно сърдито дете — извиках аз в пристъп на неочаквано прозрение.
Най-накрая той вдигна глава от рисунката и ме погледна в очите.
— Детето, което от твърде ранна възраст видяло анархията в света и се побояло от нея. Детето, което яростно не искало да живее в такава бъркотия, което видяло хаоса и закопняло да открие ред в него.
Иззад виолетовите прозорци Другия ме гледаше с презрението и мнителността на дете, което не знае човечност и съчувствие, дете, от което по-добрият Джон беше успял да се отдели, но не и да избяга.
Още веднъж му обърнах внимание на рисунката:
— Сър, обсебеното от реда дете, което създало груб модел на квантовата пяна с четирийсет и седем комплекта „Лего“, е същото дете, което заченало в съзнанието си този сложен механизъм от мъртви кости и мултифункционални стави.
Докато изучаваше строежа на костите, той неохотно прие, че вдъхновител на тази зловеща конструкция е същата мания, стояща зад модела „Лего“.
— Сър, все още не е късно. Още има време момченцето да се откаже от гнева и да се изцели от болката си.
Изведнъж нещо в него се пречупи и сдържаните сълзи се затъркаляха по лицето му.
Той ме погледна и изрече с глас, натежал от мъка и озлобление:
— Напротив. Късно е.
Петдесет и трета глава
Ако не се лъжа, смъртта се появи в помещението, когато кръглите стени цъфнаха в разноцветните матрици на Божията мисъл, и се постара да се скрие възможно най-добре от полезрението ни. Но сега се направи, че току-що е влетяла в стаята, обзета от хладен гняв, и ме връхлетя. Сграбчи ме, придърпа ме към себе си и се озовах лице в лице с нея.
Предишната празнота в качулката беше заменена с брутална версия на лицето на брат Джон — ъглесто там, където неговото беше кръгло, твърдо там, където неговото беше меко. Това беше олицетворение не толкова на смъртта, колкото на представата за Могъщество в съзнанието на едно невръстно дете. Малкият гений, който беше признал страха си от хаоса и безсилието си да внесе ред в света. Сега дъхът му миришеше на изгорели газове и нажежена стомана, все едно се изправях срещу прегряла машина.