Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
— Може би. — Тайсън изгаси цигарата си.
— Аз ще ви съобщя незабавно, ако открия някого от тях.
— Малко по-незабавно, отколкото ми съобщихте за Садовски и Скорело, нали?
— Имам право първа да разпитвам предполагаемите свидетели.
— Аз също, стига пръв да ги намеря. — Той си погледна часовника.
— Само още едно-две неща — Керън Харпър погледна към Тайсън и меко каза: — Естествено има и още един евентуален свидетел, чиито показания биха били според мен напълно неопровержими.
— И кой би могъл да бъде това, майоре?
— Знаете за кого говоря, френското правителство ни сътрудничи в издирването и. Както и Ватикана. — Керън Харпър изпи глътка от виното си и продължи: — Откриването на монахиня от френско-виетнамски произход не би трябвало да представлява особена трудност, но се оказа, че е. Ние вярваме, че тя наистина съществува, не само защото вие и Пикард твърдите това. В регистрите на Католическата агенция наистина има сестра Тереза, която се е намирала на това място по същото време, като основните данни за възрастта и произхода й също съвпадат. Какво си спомняте за нея? На колко години беше, например?
— Монахинята от евроазиатски произход; която познавах, беше на около двайсет и пет години. Тя бе потресаващо красива, независимо, че този факт може да не фигурира в регистрите на Католическата агенция. Работеше в диспансера към училището „Жана Д’Арк“. Живееше в един манастир наблизо.
— Как разбрахте, че е монахиня?
— По редица дребни нещица. Като например монашеските й одежди. Кръстчето на врата й. Това, че живееше в манастир. Не излизаше често.
— Саркастичен сте. Попитах ви, защото във Ватикана нямат сведения дали е дала обет.
Тайсън си спомни нещо, което сестра Тереза му беше казала. „Ако извършваме грях, то той не е толкова голям, колкото си мислиш“.
— Знаете ли — каза той на Керън Харпър, — Във Виетнам никой не проверяваше документите особено внимателно. След като тази жена е отгледана от католици в манастир, и след като е успяла да придобие задоволителни медицински умения, тя спокойно можеше да се представя за монахиня и медицинска сестра, независимо дали в действителност е била монахиня или медицинска сестра.
Керън Харпър кимна.
— Следователно… ако тя е била измамничка, когато сте се запознали и ако е продължила да бъде, когато Пикард я е срещнал във френската болница, то е твърде вероятно, че може да излъже и сега.
— Възможно е — сви рамене Тайсън. — Но нямате право да употребявате презрителни думи като „измамничка“. Трябва да проумеете, че виетнамското общество не приема евроазиатците. Естествено е жена като нея да потърси в католическата църква защита, утешение и средства за съществувание. Сигурен съм, че честно си е печелела хляба.
— Убедена съм, че е било така — отвърна Керън Харпър. — Всичко това не е лесно за разбиране, нали? Да се родиш в общество, където от момента на рождението си се превръщаш в парий с ограничени възможности и перспективи. И си принуден да се представяш за монахиня… и да водиш живот, лишен от възможности за лична изява…
— И безбрачие. — Да.
— Вижте, повечето жени-евроазиатки, родени от връзките на френски войници с виетнамки, имат избор между манастира и публичния дом. Публичният дом предлага сходни възможности за защита и утеха, естествено без изискването за безбрачие.
— Очевидно. Познавахте ли сестра Тереза още отпреди този инцидент? — попита тя.
Тайсън не искаше да лъже за нещата, които нямат пряко отношение към случая, но и не желаеше да даде възможност на армията да го обеси заради малките частици истина, които казваше. Колкото по-малко кажеше за сестра Тереза, толкова по-добре. От друга страна, тя също като всички останали можеше да се яви всеки момент.
— Да, познавах я още отпреди този ден — каза той.
— Как се запознахте с нея?
— Срещнах я за малко в едни по-щастливи времена, преди Тетската офанзива.
— Как стана това?
— Случайно. На литургия в катедралата в Пху Кам.
— Какво правехте там?
— Търсех си кучето.
— Питах ви, защото не сте католик.
— Отидох там с един офицер-католик. Главно за да разгледам катедралата.
— Кога я видяхте отново?
— Седмица преди Коледа. Закарах колети с помощи до манастира. Тя беше там. Ден-два по-късно в училището „Жана Д’Арк“ в Уей имаше коледно тържество. Офицерът, отговарящ за връзки с обществеността в щаба на командването на контингента американски военни съветници търсеше човек, който да може да свири на пиано.
— Вие свирите ли на пиано?
— Толкова, колкото говоря френски. Но знам някои коледни песнички. Някой ден ще ви посвиря.