По заповед на президента
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Президентът, ядосан и разтревожен, иска отговори и лично назначава Чарли Кастило, майор от Специалните части, работещ за секретаря на отдел Вътрешна сигурност Мат Хол, да открие какво става.
Той пътува под прикритие до Европа и Африка и там, подпомогнат от неочаквани съюзници и възпрепятстван от опасни врагове, започва да разплита мистерията, която добива ужасяващи измерения. Ако Кастило не предприеме нещо, тя ще свърши наистина много, много зле не само за него, но и за цяла Америка.
Кастило прие ръкостискането, но не каза нищо.
— Съжалявам за станалото в тоалетната — продължи Кенеди. — Но господин Певснер, по очевидни причини, не обича разговорите му да се записват.
Кастило кимна. През прозореца видя източноевропеецът първо да премества чашките от коняка, след това — бутилката и накрая — кутията за пури, в багажника на мерцедеса, след което сгъна масичката и също я постави в него. След това седна зад кормилото и потеглиха.
Последваха другия, по-малкия мерцедес надолу по „Кобенцгасе“ към Виена, където се вляха в ранното вечерно движение към центъра на града. Завиха и накрая се озоваха на „Картнерщрасе“.
— Знаете ли заведението „Хусаря“, майор Кастило?
— Да.
— Как предпочитате да ви наричам? Карлос? Или Чарли? Или може би Карл?
— Приятелите ми обикновено ме наричат Чарли.
— Така си помисли и Хауърд — каза Певснер. — Ти наистина си удивителен, Хауърд.
— Благодаря — засмя се приглушено Хауърд.
Певснер докосна Кастило по ръката.
— В такъв случай, тъй като искрено се надявам да станем приятели, мога ли да ви наричам Чарли?
— Разбира се.
— Моето кръщелно име е Александър — каза Певснер. — Хауърд ме нарича Алекс. На вас ще ви бъде ли удобно да ме наричате Алекс, Чарли?
В последната част от секундата Кастило се спря да не каже: „Да, сър“.
— Да, ще ми бъде удобно. Благодаря.
„Това е лъжа. Никак няма да се чувствам удобно да те наричам Алекс. Въобще не се чувствам удобно и точка. Не мога да си спомня кога за последен път съм се чувствал толкова безпомощен, толкова оставен на милостта на ситуация, която не разбирам и над която нямам абсолютно никакъв контрол.“
— А ще ви бъде ли приятно да вечеряме в „Хусаря“? Ако имате друго…?
— Не, „Хусаря“ е достатъчно добър за мен — каза Кастило в мига, в който мерцедесът спря пред входа на ресторанта.
„А какво ли щеше да стане, ако бях казал: «Като се замисля, знам едно много приятно местенце на „Гампендорфщрасе“?»“
Портиерът на ресторанта им отвори вратата. Кенеди и Певснер слязоха, Кастило се плъзна по седалката и се присъедини към тях на тротоара.
Главният келнер стоеше вътре до входа, поздрави ги възторжено и ги поведе надолу по стълбите към главната зала, която прекосиха, за да влязат в по-малката, частна трапезария. На маса, която събираше осем човека, бяха поставени три прибора.
„Предполагам, че Инге също така и не вечеря с шефа.“
Донесоха чаши и келнерът наля бяла течност в тях. Певснер каза на немски:
— Тъй като си бил тук и преди, Карл, знаеш за сливовата ракия. Управителите на ресторанта знаят, че колкото повече сливова ракия успеят да налеят в чашите, толкова по-малка е вероятността клиентите да се оплачат от обслужването или от размера на порциите, от качеството и, което е по-важно, от размера на сметката.
Кастило знаеше за сливовата ракия — най-добрата се доставяше от Молдова — и подозираше, че думите на Певснер отговарят на истината. Засмя се.
— Хер Берщайн — каза главният келнер, — това, което казвате за нас, е ужасно!
Кастило се присъедини към хер Берщайн.
— Но е истина. А истината е важна, нали, Карл?
— Много важна — каза Кастило и вдигна чашата си, наклони я към келнера и каза: — Prosit. — След което отпи.
Певснер се засмя.
— Карл, едно от блюдата, които тук приготвят наистина прилично, е sauerbraten. Приготвят го от еленово месо. Мога ли да ти предложа да направиш избора си?
— Да, звучи чудесно — каза Кастило.
— За всички ни — поръча Певснер. — И като съзнавам, че поемам огромен риск, ще те оставя ти да поръчаш червеното вино.
— Jawohl, herr Barstein — каза главният келнер.
След като той излезе, Кенеди отиде до вратата и се увери, че е затворена.
— Хауърд — каза Певснер, — Чарли е любопитен как си научил, че той не е непрекъснато Карл Вилхелм фон унд зу Госингер.
Кенеди се засмя, отпи от ракията си, наля още малко в чашата на Кастило и на Певснер и каза:
— Знам, че не бива да пия това, но ми харесва.
Певснер и Чарли се засмяха. Кенеди погледна Кастило.
— Е, когато излезе репортажът във вестника и господин Певснер реши, че трябва да поговорим с теб, изпратихме наши хора във Фулда…
„За да сложат на челото ми точка като онази, носена от индийките?“
— … И когато те ни докладваха, че Госингер е във Вашингтон, господин Певснер ме помоли лично да се заема с въпроса. Прекарвах доста време във Вашингтон, докато работех за Бюрото.
„Това означава ли, че ти лично щеше да ме застреляш?“
— Както и да е, не беше трудно да открия, че Госингер дели апартамент 404 в хотел „Мейфлауър“ с човек на име Карлос Кастило. Известно време мислехме, че Кастило е момчето-играчка на Госингер, красив кубинец или тексасец от мексикански произход, което също така обясняваше защо Госингер не е женен. А и той можеше да ни е от полза…