Черният орден

„Вярно, нали са брат и сестра“, помисли си Пейнтър. Едва след като беше разбрал за това, забеляза слабата семейна прилика — извивката на устните, формата на брадичката, еднаквите бръчки по челото, когато се намръщеха. Определено имаше прилика, но тя свършваше дотук. Тъмната коса и зелените очи на Анна нямаха нищо общо с промитите, избелени сякаш цветове на брат й. Само Гюнтер е бил роден под въздействието на Камбаната, само едното дете е било пожертвано, дадено като кръвен данък, за да се превърне в последния Sonnekonig.

Докато вървяха по коридорите и се спускаха по стълбища, Пейнтър свали задния капак на преносимия телефон. Прибра капака в джоба си, извади батерията и свърза своя усилвател към жичката за антената в освободеното от батерията гнездо. Излъчването щеше да е единично и да трае само няколко секунди, но би трябвало да свърши работа.

— Какво е това? — попита Гюнтер.

— Нещо като ловджийска хрътка. Усилвателят записа спецификациите на чипа на телефона на саботьора, докато траеше обаждането му. С негова помощ мога да го открия, ако е наблизо.

Гюнтер изсумтя, взел лъжата за чиста монета.

Дотук добре.

Стълбището ги изведе в широк проход, достатъчно голям да мине и танк. Стари стоманени релси лъщяха по пода право към сърцето на планината. Хеликоптерната площадка беше в другия край, далеч от основната част на замъка. Качиха се на една открита платформа, Гюнтер освободи ръчната спирачка и включи електрическия мотор, като натисна педал в пода. Нямаше седалки, само перила. Пейнтър се хвана здраво. Платформата ускори по релсите, осветявана на пресекулки от вградени в тавана лампи.

— Имате си собствена подземна железница? — каза Пейнтър.

— За транспортиране на товари — отвърна тихо Анна, лицето й бе вцепенено от болка. Беше взела две таблетки по пътя дотук.

Подминаха някакви складове, пълни с натрупани един върху друг варели, сандъци и щайги, явно транспортирани по въздуха и оставени тук на склад. След минута стигнаха до края на прохода. Въздухът постепенно се беше затоплил, станал беше по-влажен и миришеше слабо на сяра. Пейнтър слезе от платформата и веднага усети дълбоко басово трептене, което вибрираше през скалата и нагоре по краката му. Разгледал беше плана на замъка и знаеше, че геотермалната централа е разположена дълбоко под земята някъде в този район.

Но те се движеха нагоре, а не надолу.

Поеха по широка рампа. Лекият й наклон ги изведе в просторна кухина. Светлина се лееше от отворена двойна стоманена врата на тавана. Помещението приличаше на склад на търговско летище — кранове, мотокари, тежко оборудване. А в центъра си почиваха два хеликоптера, единият черен, другият бял, и двата с форма на сърдити стършели, конструирани за полет при големи височини.

Клаус, здравенякът, един от малцината побратими на Гюнтер от групата на Sonnekonige, ги видя и тръгна към тях; придържаше болната си ръка. Обърна се към Анна, без да поглежда двамата й придружители.