Накарай ме
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Jack Reacher #20
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-393-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Накарай ме». Краткое содержание книги:
Ричър няма нищо против да помогне в едно случайно започнало разследване. Какво толкова би могло да стане? Съвсем скоро обаче невинната разходка се превръща в зловещо пътуване в сърцето на мрака — от престъпните гета на Лос Анджелис, Сан Франциско и Чикаго до най-скритите нива на киберпространството. Джак Ричър се изправя пред невъобразим кошмар. Но той никога не се е плашил. И никой не може да го накара да спре — да търси отговори и да раздава правосъдие.
— Имаше ли нещо определено, за което трябваше да ви помогне Уестуд, или въпросите ви към него бяха по-общи?
— Не, беше съвсем определено. Сред хората от Дълбоката мрежа се шири убеждението, че органите на властта работят по изграждането на търсачка, която ще бъде способна да открива техните уебсайтове. Според нас в статията на Уестуд се намекваше, че тази търсачка вече съществува. Питър поиска от Уестуд да го потвърди или отрече и ако е истина, да му помогне да я използва.
— Има ли вероятност да е така?
— Лично аз смятам, че няма никакъв шанс, но въпреки това не бива да се отказваме. Все пак синът му е изчезнал. Моят племенник.
— Възможно ли е Питър нарочно да е пропуснал някои неща? Винаги ли бяха напълно логични историите, които разказваше?
— Какво имаш предвид?
— Не беше чувала за Мадърс Рест например.
— Не, не бях.
— Споменавал ли е нещо за двеста смъртни случая?
— Двеста какво? — каза Емили.
— Не — отговори майка ѝ.
— Той е разговарял с Кийвър за тези неща. И Кийвър е заминал за Мадърс Рест. Значи явно е било важно. Но не ги е казал на теб.
— Какво се случва там?
— Не знаем.
— Питър е големият ми брат, а аз съм малката му сестричка. Той никога не го забравя. И никога не ме оставя да го забравя. Не го казвам в лошия смисъл. А в най-добрия възможен. Единствената причина да не ми каже нещо би била да ми спести неприятности.
Всички замълчаха. Чан се изправи от мястото си.
— Къде е тоалетната? — попита тя.
Емили ѝ посочи и тя се отправи натам.
— Имате ли планове за вечеря? — попита ги изведнъж Ричър.
— Все още не сме мислили — отговори сестрата на Маккан.
— Най-добре да излезем да вечеряме.
— Кои?
— Всички заедно.
— Къде?
— Където искате. Да излезем още сега. Аз черпя. Нека да ви заведа на вечеря.
— Защо?
— Защото явно сте били много натоварени през целия ден.
Чан отново се показа в края на дневната. Улови погледа на Ричър и му каза:
— Ти също можеш да използваш тоалетната, ако искаш.
— Добре — каза той.
— Мога да ти покажа къде е, ако искаш.
— Не се съмнявам, че ще я намеря, когато дойде моментът.
— Тя иска да говори с теб насаме — обясни му Емили.
Ричър се изправи и отиде при Чан в коридора. Тя прошепна:
— Мислиш, че приятелите на Хакет идват насам, така ли?
— Трябваше да внимаваме повече с телефона. Може би имат оборудване за проследяване в цялата страна. Ако е така, току-що издадохме сестрата. Както и Уестуд, изцяло. Така че не можем да ги оставим сами. Не и тук. Не и сега. Трябва или да ги изведем, или да останем да ги пазим цяла нощ. Като охранители. Нали предлагаме широк спектър от услуги.
— Предпочитам да ги изведем.
— Вече им предложих да вечеряме заедно.
— От онзи тип на портала няма никаква полза.
— Накъде е спалнята?
— В другото крило на къщата. Трябва пак да се мине през дневната.
— Пробвай ти да ги поканиш на вечеря. Може да им се е сторило странно, че го правя аз.
— Който и да го направи, ще бъде странно. Ние не ги познаваме. А те са насред усилена подготовка за сватба. Всичко е изчислено до последната секунда. Ако двама непознати изведнъж ги изведат някъде и поръчат кофа пържено пиле, ще се побъркат.
— Предложих им да отидем където поискат. Не съм казал „Кей Еф Си“.
— Същата работа. Няма значение къде ще отидем.
Двамата чуха кола на алеята пред къщата. Глухи метални шумове от отваряне и затваряне на автомобилни врати. Стъпки по алеята, застлана с каменни плочи.
В съвременните автомобили няма повече от четири седалки, разположени зад обикновени врати с отваряне навън. В някои седани има места за петима пътници, а в някои пикапи за седем, но един корав мъжага никога няма да иска да седне на средното място на задната седалка, а никой не може да бъде ефективен от задната седалка на микробус. Значи в най-лошия случай пристигаха четирима противници. А в най-добрия — само един.
По-вероятно беше да бъдат двама или трима.
Ричър незабавно се обърна и се отправи обратно през дневната, като планираше маршрута си много крачки напред и поддържаше възможно най-права линия, така че да докосва ъглите на масите и облегалките на столовете, подобно на скиор, който се опитва да се спусне възможно най-бързо в гигантския слалом. Семейство Леър все така седяха в редица на дивана — застинали, без да осъзнават какво се случва. Лидия, Емили и Евън, с ленената рокля, ризата над банския костюм и шортите в комбинация с шарената хавайска риза. И тримата го проследиха с поглед, когато Ричър мина покрай тях и помаха с ръка във въздуха, за да им нареди да останат по местата си, а след това продължи към отсрещния край, прекоси къс коридор, където имаше още фотографии на непознати хора в сребърни рамки, може би роднини, включително и един слаб мъж и едно тъжно момче, може би Питър и Майкъл Маккан, и най-сетне стигна до спалнята.