Покана за екзекуция (Романи)

�угите и недостъпна, да, аз зная нещичко, да… но дори сега, когато все едно е свършено, дори сега — страхувам ли се да не прелъстя някого? Или нищо няма да излезе от това, което искам да разкажа, само ще останат черните трупове на удушените думи като обесени вечерни силуети на слова, гарвани… Струва ми се, че бих предпочел въжето, тъй като достоверно и неминуемо зная, че ще бъде секира; печеленето на време, което сега ми е толкова скъпо, че ценя всяко поемане на дъх, всяко отлагане… имам предвид времето на мисълта — отпуск, който давам на мисълта си за безплатно пътешествие от факта до фантазията — и обратно… Още много неща имам предвид, но неумението да пиша, бързането, вълнението, слабостта… Аз зная нещичко. Аз зная нещичко. Но то е тъй мъчно изразимо! Не, не мога… иска ми се да захвърля — а в същото време — такова чувство, че кипнал, се надигаш като мляко, че ще се побъркаш от гъдел, ако поне някак не го изразиш. О, не — не се облизвам над своята личност, не подхващам трескава суетня с душата си в тъмна стая; никакви, никакви желания освен желанието да се изкажа — напук на цялата световна немота. Колко ме е страх. Страх ме е отвратително. Обаче никой не може да ме отнеме от мен. Страх ме е — и ето че губя някаква нишка, която току-що тъй осезаемо държах. Къде е тя? Изплъзна се! Треперя над хартията, доизгризвам се до графита, мъча се с гръб да се закрия от вратата, през която пронизващ поглед ме пробожда в тила — и като че ей сега ще смачкам, ще скъсам написаното… По погрешка попаднах тук — не именно в тъмницата, а въобще в този страшен, раиран свят, приличен образец на занаятчийско умение, но всъщност беда, ужас, безумие, грешка — и ето че стовари върху мен дървения си чук гигантският изрязан от дърво мечок. А нали от ранно детство ме спохождаха сънища… В сънищата ми светът бе облагороден, одухотворен; хората, от които наяве толкова се страхувах, се появяваха там трепетно преобразени, сякаш просмукани и обкръжени от тази игра на въздуха, която в зной дава живот на самите очертания на предметите; техните гласове, походка, изразът на очите и дори изразът на дрехите придобиваха вълнуваща многозначителност; по-просто казано: в моите сънища светът оживяваше, ставаше толкова пленително важен, волен и въздушно лек, че после вече ми беше тясно да дишам праха на нарисувания живот. При това аз отдавна бях свикнал с мисълта, че назоваваното от сънищата е полудействителност, обещание за действителност, нейно преддверие и полъх, тоест, че те съдържат в себе си в много неясно, разредено състояние повече истинска действителност от прехваления ни днешен ден, който на свой ред е полусън, тежка дрямка, където отвън проникват странно, диво изкривени звуците и образите на действителния свят, протичащ зад периферията на съзнанието — както се случва през сън да дочуваш лукава, страховита повест, защото шушне клонка по стъклото, или да се виждаш как затъваш в снега, защото одеялото ти се е смъкнало. Но колко се страхувам да се събудя! Колко се страхувам от мига, по-точно от половината миг — още тогава пресечен, когато с удар като дървар… А от какво да се страхувам? Нали за мен това вече ще бъде само сянка на секира и сгромолясващото се «чат» ще чуя не с този си слух. Все пак ме е страх! Толкова лесно не можеш се отписа. И не е хубаво, че мисълта ми през цялото време се засмуква в дупката на бъдещето — искам за друго, искам друго да обясня… но пиша смътно и вяло като при Пушкин поетичният дуелист. Сигурно ще ми се отвори скоро трето око отзад, между моите крехки прешлени: безумно око, широко зейнало, с дишаща зеница и розови извивки върху лъщящата ябълка. Не пипай! Дори по-силно, предрезгавяло: не барай! Всичко предчувствувам! И често дочувам в ушите си своя бъдещ хлип и страшната клокочеща кашлица, която се излива от току-що обезглавения. Но всичко това не е същото, и моето разсъждение за съня, за действителността — също не е това… Стой! Ето отново чувствувам, че ей сега ще се изкажа истински, ще впримча думата. Уви, никой не ме е учил на тази ловитба и отдавна е забравено древното вродено изкуство да пишеш, когато то не се е нуждаело от обучение, а е пламвало и е лумвало като пожар, а сега изглежда също тъй невъзможно като музиката, някога извличана от чудовищен роял, която пъргаво е ромоляла или изведнъж е разпуквала света на огромни, бляскави, цялостни късове — аз самият толкова ясно си представям всичко това, но вие не сте аз, ето къде е непоправимото нещастие. Без да умея да пиша, но като се догаждам с престъпния си усет как трябва да се подреждат думите, как трябва да се постъпи, за да оживее обикновената дума, за да заимствува от съседката си нейния блясък, жар, сянка, сама отразявайки се в нея и обновявайки я чрез това отражение, така че целият ред е живо преливане; досещайки се за такова съседство между думите, аз обаче не мога да го постигна, а нали тъкмо това ми е необходимо за неднешната и нетукашната ми задача. Не тук! Тъпото «тук», подпряно и запряно от двойка «твърдо», тъмният зандан, в който е заключен неудържимо виещ ужас, ме държи и стяга. Но какви проблясъци нощем, той съществува, моя свят в, съня не може да го няма, защото нали трябва да съществува образецът, щом съществува разкривеното му копие. Сънен, релефен, син, той полека се извръща към мен. Също както в навъсен ден се търкаляш по гръб със затворени очи и изведнъж трепва мракът под клепачите, полека преминава в морна усмивка, а сетне в горещо осезаемо щастие и знаеш: изплувало е слънцето от облаците. Ето с такова усещане започва моят свят: постепенно се прояснява димният въздух — и такава лъчезарна, трепетна доброта е разлята в него, така се разгъва душата ми в родната област. Но по-нататък, по-нататък? Да, ето я чертата, отвъд която губя власт… Думата, измъкната на въздух, се пръсва, както се пръскат в мрежите онези мехурообразни риби, които дишат и блестят само в тъмните си, премазани бездни. Но аз правя сетно усилие и ето, май има улов — о, само мигновен облик на улов! Там неподражаемо разумно свети човешки поглед; там на воля се скитат изтерзаните тук чудаци; там времето се подрежда по желание като килим с орнамент, чиито гънки могат така да се съберат, че да се докоснат които и да било две негови шарки — и отново се раздипля килимът, и живееш по-нататък, или полагаш бъдещата картина върху отминалата, без край, без край, с отпуснатото продължително внимание на жена, избираща копринен колан за роклята, и ето тя плавно поема към мен, равномерно бодва кадифето с колена — тя всичко е разбрала и е разбираема за мен. Там, там е оригиналът на онези градини, из които бродихме тук, криехме се; там всичко поразява с омайната си очевидност, с простотата на съвършеното си благо; там всичко радва душата, всичко е проникнато от тази забавност, която познават децата; там бляска това огледало, от което понякога дотук прескача лъч… И всичко това не е така, не е съвсем така, и аз се обърквам, тъпча на място, заплитам се — и колкото повече се движа и шаря из водата, където търся по пясъчното дъно мярналия се блясък, толкова е по-мътна водата, толкова по-малка е вероятността, че ще намеря, ще хвана. Не, още нищо не съм казал или съм казал само книжно… и в края на краищата би трябвало да се откажа и бих се отказал, ако се трудех за някого сега, но тъй като на света няма нито един човек, говорещ на моя език; или по-кратко — нито един човек, говорещ; или още по-кратко — нито един човек, налага се да се грижа само за себе си, за тази сила, която ме подтиква да се изкажа. Студено ми е, губя сили, страхувам се, тилът ми мига и примижава, и отново гледа безумно втренчено, но все пак аз като канче за фонтан съм прикован с верига към тази маса и няма да стана, преди да се изкажа… Повтарям (в ритъма на повторните възклицания, набирайки нов устрем), повтарям: зная нещичко, зная нещичко, нещичко… Още като дете, още докато живеех в яркожълта, голяма, студена къща, където мен и стотици други деца ни готвеха за благополучното небитие на пораснали истукани, в каквито връстниците ми без мъка, без болка се превърнаха всички; още тогава, през онези проклети дни, сред парцалените книги и ярко нацапотените пособия, и проникващите в душата ледени струи — аз знаех, без да познавам, аз знаех без учудване, аз знаех, както познаваш себе си, аз знаех това, което не може да се знае, знаех може би още по-ясно, отколкото зная сега. Защото животът ме обезсили: постоянният трепет, затаяването на знанието, преструването, страхът, болезненото напрягане на всички нерви да не се предам, да не прозвънне… и досега ме боли още мястото в паметта, където се е отпечатало самото начало на това усилие, тоест първия път, когато разбрах, че нещата, които ми се струват естествени, всъщност са забранени, невъзможни, че всеки помисъл за тях е престъпен. Обаче хубаво съм запомнил този ден! Сигурно тогава тъкмо съм се научил да изписвам буквите, защото се виждам с онова медно пръстенче на кутрето, което слагаха на децата, научили се вече да преписват думите от лехите в училищната градина, където петуниите, флоксът и камшицата образуваха дълги изречения. Бях коленичил върху ниския перваз и гледах отгоре как на моравата в градината моите връстници в същите дълги розови ризи, с каквато бях и аз, хванали се за ръце, се въртяха около стълба с панделките. Дали съм бил наказан? Не, по-скоро нежеланието на другите деца да ме приемат, в играта и жест�