Градска тарифа

— Нищо — усмихна се Антон и я целуна. — Изглеждаш страхотно, много по-добре, отколкото в дискотеката. Нямаше и да те позная.

— Е, дискотеката — колкото можа по-небрежно отговори тя, — детска градина, там трябва и да изглеждаш като останалите…

— Е, да, разбира се. Къде да отидем? Искаш ли да пийнем нещо?

Поразходиха се, бъбрейки за някакви незначителни неща, после влязоха в бара на скъп ресторант, Антон си поръча кафе, а Соня, за да се вписва в ролята на голямо момиче, поиска коктейл с яйчен ликьор.

— А сега къде да отидем? — попита той, като я гледаше втренчено в очите.

Соня се смути, не знаеше как да реагира на такъв въпрос. Никак не беше глупава или неопитна и прекрасно разбираше какво намеква Антон.

— Може на кино — отговори колебливо.

На кино тя обикновено ходеше с момчета, защото там можеше да си позволи много неща. Разбира се, до главното не се стигаше, за истински секс трябваше старателно да избере момент, когато вкъщи нямаше никого, но за всичко останало киносалонът напълно ставаше. Още повече при първа среща.

— Соня, аз вече не съм на възраст да галя момичетата по коленете и да им бъркам под полата. Ти имаш ли къде да ме заведеш?

Тя се изчерви и извърна очи, но бързо преодоля смущението си.

— А ти? — попита предизвикателно. — Или си свикнал девойчетата да мислят за това?

Той се позасмя и запали цигара.

— Аз, моето момиче, съм свикнал моите приятелки да се чувстват комфортно и свободно. А така те могат да се чувстват единствено на място, което те самите са избрали, а не мъжът. Затова повечето ме канят в дома си, където имат собствено легло и собствена баня.

Това беше толкова по мъжки, толкова различно от онова, което казваха и правеха съучениците й, на които им беше все тая къде ще е, как ще е — стига да стане.

— А не си ли много бърз? — Тя се постара гласът й да звучи хладно и надменно.

— Аз изобщо не бързам. Искаш да кажеш, че след време ще решиш въпроса, така ли?

— Ще го реша — твърдо отговори Соня.

— Кога?

— Мисля, след седмица, може би дори по-рано. Смятам да се местя при баща ми — излъга тя.

— А какво ще промени това? Майка, баща — разликата не е голяма.

— Не и с моя баща — засмя се тя. — Ти не го познаваш. Той в нищо не се бърка, не задава въпроси, по цели дни го няма вкъщи, а понякога и нощем.

— Добре, ще почакам. Само внимавай, не съм от хората, които можеш да мотаеш.

— Какво говориш, Антоне — разпалено заговори Соня, — давам ти честната си дума, всичко ще уредя.

После те отново се разходиха до метрото, където Антон беше паркирал колата си. Качиха се да се повозят. Вече съвсем се беше мръкнало, когато Антон спря автомобила на тиха пуста уличка и зацелува Соня толкова дълго и изкусно, че тя беше готова начаса да си отиде вкъщи, да си събере багажа и да довтаса у баща си. Нали не би я изгонил в края на краищата! Не, въпросът трябва да се реши колкото може по-скоро — ако Антон не я дочака, тя няма да си прости.