Истанбулска загадка [bg]

— Едно време това беше старата банка на Англия — обясни Дейвид петнадесет минути по-късно, докато ни въвеждаше в голяма кръчма с висок таван.

Слязохме от метрото на станция „Темпъл“, на две спирки от „Уестминстър“, и минахме по Флийт Стрийт, сред обедните тълпи студенти от Кингс Колидж, чиновници и бледи адвокати от различни адвокатски кантори. Нас четиримата ни настаниха в уединено сепаре в големия приземен ресторант.

Залата имаше сводест дървен таван. Беше украсена с тъмночервена тапицерия и лъскави месингови парапети, лампи с форма на рози, които приличаха повече на газени, и полирани дървени маси и столове, тъмни като нощта в сиропиталищата на Дикенс. Около нас сновяха сервитьори, а добре платени бизнесмени и адвокати обядваха с колеги или забавляваха клиенти със сметки за разходи.

— Нищо не смущава паричния поток — отбеляза Дейвид и ни подаде менютата. — Нивото на терористична заплаха е вдигнато, както знаете, но тук долу всичко е бизнес, както обикновено.

— Всички трябва да получат медали — предложи Галсъм широко усмихната. — Или цветя. Наистина обожавам Лондон.

Тя ми се усмихваше по целия път от Камарата на общините. Когато погледнах към Изабел и видях леденото й изражение, останах с твърдото впечатление, че не харесва тази жена.

Изабел се обърна към Дейвид:

— Разбрахте ли какво е станало в Камарата на общините?

Той говори по телефона, докато вървяхме по Флийт Стрийт. Изабел също се обади на някого.

— Нищо тревожно, скъпа моя. Малък проблем в кухните — обясни Дейвид. — Днес всички са малко поизнервени. И с основателна причина. Знаете за демонстрациите, които мюсюлманите планират за следобед, нали?

— Мислех, че някой ги е забранил след миналата събота — намесих се.

— Лобито на свободата на словото спечели, старче. — Дейвид махна пренебрежително с ръка във въздуха. — Не искаме да ни обвинят, че могат да маршируват след молитва в Кайро, но не и тук.

— Дори пред „Свети Павел“ ли? — изненадах се аз.

Той кимна. Галсъм потупа Дейвид по ръката, после погледна към мен със сбърчено чело.

— Да ти гледам ли сега, Шон? — попита тя.

Упорита жена.

— Вярвате ли в тези неща? — попитах Дейвид, сочейки към Галсъм.

— Списвам колонка в „Ивнинг Стандарт“ и не ми е приятно да го кажа, но миналата година повече хора четяха хороскопите си, отколкото всичките ми проклети авторски статии, взети заедно. Това всъщност е салонна игра, безвредно отвличане на вниманието.