Щастливият странник [bg]

Мислеше за нещата, които беше научил. Лари наистина бе гангстер и хората се плашеха, че може да ги убие. Ама че дивотия! Лари не можеше да удари дори малките си братчета. А Фей Левака беше пълен простак, дето казваше, че Вини се е хвърлил пред локомотива. Вини беше толкова кротък, че дори престана да седи на перваза. А и майка му, дето ревеше, крещеше и вдигаше толкова шум. Сънливо остави ума си да каже онова, което наистина мислеше — че мъката ѝ беше преувеличена, че правеше една церемония от смъртта. После си спомни за собствените си сълзи на входа. Но той плачеше за Вини като малък, когато играеха заедно и седяха на озарения от звездите перваз нощем. Постепенно осъзна, че в скръбта има малко жал за мъртвите. Че тя е ридание на малцина по нещо изгубено и затова от смъртта трябва да се направи церемония, да се прикрие онова, което всички знаят, че е така: че смъртта на човека означава толкова малко.

Горкият Вини. Кой скърбеше за него? Той беше станал хленчещ, нещастен младеж, с когото никой не искаше да общува. Дори майка му от време на време се дразнеше от него. Тя плачеше за многото други малки Винченцовци преди него. "Като мен — помисли си Джино. — След това изобщо не ме беше грижа за него. И Лари. Дори Октавия не го обичаше истински. Но жената на Лари го обичаше, незнайно защо, Луиза го обичаше. А старата леля Луче щеше да плаче." Точно преди да заспи, Джино искаше да мине през арката и да погледне мъртвото лице на брат си, да се насили да изпита още малко болка, но беше твърде уморен. Цигарата му падна на блестящия черен под, червеното ѝ огънче гореше като въглен в ада. Заспал, той се сви на редицата столове, мръзнещ до плочите на стената. Помъчи се да се пребори със съня, без да усети, че е издал вик, който е събудил погребалния агент в горната стая.

Не беше вярно. Изобщо не беше убил брат си. Държеше палтото на майка си пред лицето ѝ, но ръцете му бяха така ужасно уморени. Обвиняващите ѝ очи го пронизваха и като търсеше някаква милост, той пошепна: "Плаках на входа долу на улицата, виж, лицето ми е още мокро." Но майка му само се изкиска и каза: "Това е поредният ти номер.Animale… animale… animale… "

Тя му се усмихваше. Замайващата усмивка на млада жена. Джино едва не попадна в капана, който щеше да погуби и двамата. Едва не заговори за деня, когато стоеше пред входа на сградата и я чакаше да доведе баща му у дома. Но лукаво, хитро кимна с глава. Както тя не го обвиняваше наяве, той нямаше да я обвини насън. Тръпнещ, си обеща да стане втори Вини, да работи в железницата, да се ожени, да живее в квартирите по авенюто, да чака по трамвайните спирки с дете на ръце, да се окове в познатия, непрогледен свят, в който беше роден.