Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
— Да, милорд. Съжалявам.
— Ти си труп!
Дукът грабна кинжала от отпуснатата ръка на Уимслоу, втурна се напред и го ръгна чак до ръкохватката в сърцето на Шута. Маграт изпищя.
Шутът се олюля напред-назад.
— Слава богу, всичко свърши — произнесе той, докато Маграт разблъска актьорите по пътя си и го притисна към това, което милостиво бихме нарекли нейна гръд.
Шутът осъзна, че никога досега не се беше срещал лице в лице с нечия гръд, най-малкото откак беше бебе, и е било ужасно жестоко от страна на света като цяло да му спестява това преживяване чак за момента, след като вече е умрял.
Деликатно отмести ръката на Маграт, свали презряната рогата гугла от главата си и я метна колкото се може по-надалеч. Осъзна, че вече не се налага да бъде Шут или да се тревожи за клетвите си. Заедно с гръдта над него смъртта си беше далеч по-хубава.
— Не бях аз — твърдеше дукът.
„Не чувствам болка — помисли си Шутът. — Странно. От друга страна, логично е да не чувствам болка, след като съм умрял. Би било разхищение.“
— Всички вие сте свидетели, че не бях аз — настоя дукът.
Смърт огледа объркано Шута. След това се пресегна и измъкна пясъчен часовник от глъбините на наметалото си. Часовникът имаше камбанки. Смърт лекичко го разклати и те звъннаха.
— Не съм наредил да се извършва нищо подобно — спокойно продължи дукът.
Гласът му идваше сякаш от много далеч, където витаеше в момента умът му. Хората го изгледаха безмълвно. Невъзможно беше да ненавиждаш подобно същество, човек можеше единствено да се чувства силно смутен от това, че стои близо до него. Дори и Шутът беше смутен, а той си беше умрял.
Смърт почука по стъклото на часовника, взря се внимателно, за да види дали не се е повредил.
— Лъжеш — с хипнотизиран глас произнесе дукът. — Невъзпитано е да се лъже.
Той ръгна няколко от стоящите близо актьори по някакъв сънлив, деликатен начин, след което погледна острието.
— Виждате ли? — възкликна. — Няма кръв! Значи не съм аз. — Той изгледа дукесата, която се извисяваше над него подобно алено цунами над рибарско селце. — Тя беше — заяви той. — Тя го направи.
Ръгна я веднъж-дваж от принципни съображения, след което се прониза в сърцето и остави кинжала да се изплъзне от пръстите му.
След няколко секунди размишление изрече с далеч по-разумен тон:
— Е, сега вече не можете да ме хванете. — Извърна се към Смърт. — Ще се появи ли комета? — попита. — Когато умира принц, на небето се появява комета. Да отида ли да погледна?
И си излезе. Публиката избухна в аплодисменти.
— Ама трябва да му се признае, че е от кралско потекло — обади се след малко Леля Ог. — Ако не друго, благородниците могат да докарват ексцентричността като никой друг. Не като подобните на мене и тебе.
Смърт доближи пясъчния часовник към черепа си, а физиономията му излъчваше объркване.
Баба Вихронрав вдигна изпуснатия кинжал и пробва с пръст острието. То потъна леко в дръжката, като издаде тих скърцащ звук.
Подаде го на Леля.
— Те ти го магическия меч.
Маграт го погледна, след това изгледа Шута.
— Ти умрял ли си или не? — попита.
— Би трябвало да съм — отговори Шутът с леко приглушен глас. — Струва ми се, че вече съм попаднал в рая.
— Не, виж, сериозно те питам.
— Не зная. Но бих искал да си поема дъх.
— Значи сигурно си жив.
— Всички са живи — обяви Баба. — Тоя кинжал е фалшив. На актьорите явно не им се позволява да носят истински.
— Ами да, щом едно котле не могат да опазят чисто — съгласи се Леля.
— На мен се пада да решавам дали всички са живи или не — заяви дукесата. — Проблемът ще бъде решен по моята милост като владетелка. Явно е, че съпругът ми е изгубил разсъдъка си. — Тя се обърна към войниците. — Повелявам…
— Сега! — изсъска крал Верънс в ухото на Баба. — Сега!
Баба Вихронрав се изопна в цял ръст.
— Замълчи, жено — заповяда тя. — Законният крал на Ланкър стои пред теб!
Тя тупна Томджон по рамото.
— Какво, тоя ли?
— Кой, аз ли?
— Това е абсурд — заяви дукесата. — Той е просто някакъв циркаджия.
— Така е, госпожо — съгласи се Томджон, който беше на ръба да се паникьоса. — Моят баща управлява театър, не кралство.
— Той е истинският крал. И можем да го докажем — отговори Баба.
— А, не — каза дукесата. — Няма да започваме с тия истории. Не желая никакви загадъчни наследници на короната. Стражи, заловете го.
Баба Вихронрав вдигна ръка. Стражите запристъпяха несигурно от крак на крак.
— Тя вещица ли е? — опита почвата един от тях.
— Разбира се — отвърна дукесата.
Стражите отстъпиха притеснено.