Ловци на хора
- Автор: Май Карл
- Серия: im lande des mahdi #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на хора». Краткое содержание книги:
— Защо не? Таман те трябва да узнаят, че сме свободни.
— Ще го узнаят, но не преди да му е дошло времето. Ако са още тук, ще ги заловим. Обърнеш ли им обаче преждевременно внимание, те ще офейкат и после иди, че ги търси.
— Имаш право, ефенди. Трябва да ги заловим. Аз ще ги спипам и арестувам. Аз ще ги накажа и размажа. Аз, най-достойният от героите, ще ги…
— Не дрънкай! Аз ще се огледам, а ти пропълзи обратно и доведи Бен Нил.
— Аз? — попита оня ужасен. — Не става.
— Ти си един бъзливец, нямащ равен на себе си! Оставя ли те тук, ще извършиш сума глупости и може всичко да изпортиш. Но да се върнеш при изтощения Бен Нил, се боиш.
— Не се боя.
— Е, ами върви тогава!
— Все пак предпочитам да остана тук!
Селим наистина не можеше да бъде вкаран пак в ходника. Трябваше да се върна аз самият, но преди туй строго му заповядах да се държи спокойно и при приближаването на човешки стъпки бързо да пропълзи обратно в ходника. Заварих Бен Нил да седи още там, където го бях оставил.
— Какъв хабер носиш, ефенди? — попита той.
— Най-добрия. Ние сме свободни. Ходникът извежда на открито.
Тогава той стана, смъкна се обаче веднага пак на колене и изрече една благодарствена молитва. После протегна двете си ръце към мен.
— Ефенди, никога няма да забравя този миг. Сторя ли го, нека Аллах ме отблъсне, когато пожелая достъп до неговото небе. Къде е твоят придружител?
— Вече стои вън.
— Той се страхуваше като някоя жена и накрая не можа да издържи повече тук. Бива ли да тръгна с теб?
— Разбира се! Та нали дойдох да те взема. Пита се само дали си достатъчно силен. Ходникът е доста дълъг, а и толкова тесен и нисък, че няма да мога да те подкрепям.
— Вече не се нуждая от помощ, фурмите и месото ме подсилиха, а увереността, че съм спасен, удвояват силите ми. Пълзи напред, аз ще те следвам!
Правилно каза Бен Нил. Силите му, изглежда, наистина се бяха възвърнали и ние излязохме на открито. Селим никакъв се не виждаше, но затова пък толкова по-добре се чуваше.
— Вие кучешки синове, вие кучешки внуци и кучешки потомци! Бягайте, бягайте, иначе ще ви смачкам между пръстите на ръцете си! Аз съм най-първият от войните и най-личният от героите. Търчете, иначе сте изгубени!
Селим така и нямаше да престане да реве. Викнах го и той дойде до ръба на дупката. Как бе излязъл без чужда помощ от дълбоката яма, не можах да проумея.
— А бе ти нали трябваше да си кротуваш и в случай на нужда да се скриеш! — разгневих се аз. — Какво си се разкрещял толкова?
— Не трябваше ли да кажа на ония кучи синове какво мисля за тях? — оправда се той.
— Кои кучи синове?
— Факирът и муца’бирът. Те търчат към града, колкото бързо могат да ги носят краката им.
— Как се измъкна всъщност от дупката?
— С ръцете и нозете си. Да не би да не са достатъчно дълги?
— Такива са действително. Но аз желаех да останеш тук долу.
— Ефенди, какво да правя там долу! Аз си мислех за тия капъсъзи и ето как ме споходи една ми ти злоба и една ми ти ярост, не можеш ги обузда. Моята храброст взе връх над мен и аз се измъкнах от дупката, която не беше достойна за моя кураж. Тъкмо се изправих горе и гледам, ония двамата идат.
— Откъде?
— По хълма надолу. Аз им ревнах разярено и те така се уплашиха, че краката им придобиха бързината на газела. Можеш още да ги видиш как припкат.
— Дръж бързо въжето! Трябва да ги видя.
Хвърлих на Селим края на въжето и се изкатерих. Да, двамата тичаха, колкото им сили държат. Бяха вече толкова далеч, че не можеха да бъдат настигнати. Тоя дълъг обесник още един път беше развалил всичко. Ето защо го навиках гневно:
— Ти си виновен за това, ти, старо непоправимо кречетало! Ако си беше сдържал човката, двамата щяха да ни паднат в ръцете и можехме да искаме наказанието им. Къде бяха всъщност, когато ги съгледа?
— Тъкмо се изкачих от ямата и ето ти ги маскарите се спущат по баира. Като ме видяха, спряха и се зазвериха в мен с почуда. Тогава аз им ревнах разлютено и те побягнаха бързо-бързо от страх.
— Значи единият заек се уплашил от другия.
— От другия? Да не би да се съмняваш, че притежавам мъжество?
— Действително. Теб те е дострашало в дупката и си се измъкнал. И като си съгледал после двамата мъже, си заревал от чист страх. А че нехранимайковците са подирили сетне далечината, е най-доброто в тази история. Ако бяха по-умни, лошо можеше да ни се пише. С теб на бърза ръка щяха да се справят, а като се появих после аз, какво ли щях да мога да им сторя отдолу.
— Какво-о? Щели да се справят на бърза ръка с мен? Ефенди, ще ми се да бяха дошли. Щях да ги стрия на брашно в ръцете си. Впрочем те са ни още в кърпа вързани. Ако ги обадим в полицията, то…