Зной в полунощ
- Автор: Силверберг Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зной в полунощ». Краткое содержание книги:
Робърт Силвърбърг изгражда един смайващо правдоподобен свят — толкова осезаем, че изглежда единствено възможният. Човекът е все така отдаден на вечените си житейски проблеми — любов, ревност, професионална кариера, секс, пари, приятелство. Но Земята е друга, космосът е постижим, генното инженерство скоро ще предостави ключа към световното господство на една от двете мегакорпорации в Слъчевата система. Алтернативи има, но изборът е страхотно труден, защото е въпрос на морал…
Когато всичко приключи, вероятно щяха да го освободят от морска служба, като се има предвид, че подобни истории неминуемо се отразяват на служебната репутация, а и вероятно всичко това щеше да забави с година-две изкачването по йерархическата стълбица, но „Самурай“ щяха да му намерят работа в някое друго направление и в края на краищата всичко щеше да се оправи.
Да. В края на краищата.
Засега продължаваше да вали като из ведро. Въздухът отвън излъчваше сладък, почти приятен аромат, но Карпинтър беше сигурен, че това ухание доказва наличието на някаква противна и вероятно опасна гадост в атмосферата, която при нормални обстоятелства би кротувала в пазвите на залива.
Сега какво?
Да отседне някъде.
Когато пристигна от Спокейн в Сан Франциско, компанията го беше настанила в една от наетите от нея стаи в „Мариот Хилтън“ близо до брега. След като все още беше с ниво единайсет, от само себе си се разбираше, че може да отседне там.
Но когато се обади в службата по настаняване и поиска стая в „Мариот“, му казаха, че вече му е запазена стая в хотел на име „Дънсмюир“ на оукландския бряг на залива. Това го обезпокои. Защо не в Сан Франциско? Защо не в „Мариот“? Отговориха му, че е невъзможно и че трябва да отиде в „Дънсмюир“.
Когато пристигна, всичко му стана ясно. Беше някакъв приют, който му напомни за „Манито“ в Спокейн, където живееше, докато беше метеоролог. Дори по-зле — мрачно хотелче, построено поне преди стотина години в отдавна изоставена промишлена зона между оукландското летище и магистралата. Нямаше и следа от блясъка на „Мариот“, нито пък от неговия комфорт. Обслужваше командировани чиновници от средно ниво, които преспиваха една нощ в Оукланд, преди да продължат за Сан Диего или Сиатъл.
„Компанията стои зад вас.“ Да. Но явно компанията беше започнала да орязва режийните му, а вината му все още не беше доказана. Очевидно причините за тревога бяха по-съществени, отколкото си мислеше.
Беше вече късен следобед, когато най-после настаниха Карпинтър в една малка, мрачна и влажна стаичка, която щеше да му бъде дом за известно време. Опита да се свърже с Ник Роудс в „Сантачиара“ и за своя изненада успя още от първия опит.
— Здрасти, човече! — извика Роудс. — „Върна се морякът от далечен път!“
— По всичко изглежда — отвърна унило Карпинтър. — Доколкото си спомням, стихът беше издълбан върху нечий надгробен камък.
— Пол? — разтревожи се моментално Роудс. — Какво се е случило, Пол?
— Още не знам. Вероятно много неща. Заведено е някакво шибано дело срещу мен.
— Божичко. Какво си направил?
— Натресохме се на някакъв кораб в Тихия океан — започна отегчено Карпинтър. — Бяха вдигнали бунт и… виж какво, това е дълга история. Точно сега нямам настроение да я разказвам цялата. Свободен ли си довечера? Искаш ли да се видим и да се напием яко, Ник?
— Естествено. Къде се намираш?
— В един вертеп на име „Дънсмюир“, близо до летището.
— До летището на Сан Франциско ли имаш предвид?
— Не. Оукландското летище, не на Сан Франциско. Най-доброто, което според компанията заслужавам в момента. Но пък е по-удобно за теб… Как си, по дяволите, Ник? — добави след кратка пауза той.
— Аз съм… добре.
— А Изабел?
— Тя също. Все още се срещаме.
— Сигурен съм. Не бих очаквал нещо друго. Как е тъпата й приятелка с пищната гарнитура?
— Йоланда ли? В момента е на някой от сателитите. Връща се след няколко дни. Заминаха с Енрон.
— С израелеца? Мислех, че се е върнал в Тел Авив.
— Реши да се помотае из Сан Франциско. Предполагам, че е жертва на пищната гарнитура на Йоланда. После внезапно заминаха на сателитите. Повече не ме разпитвай, защото не знам друго. Къде искаш да се срещнем довечера?
— Искаш ли в ресторанта, където бяхме, на брега на Бъркли?
— „При Антонио“ ли имаш предвид? Чудесно. В колко?
— В колкото кажеш. Колкото по-скоро, по-добре. Трябва да ти призная, че се чувствам ужасно, Ник. Особено в този дъжд. Една приятелска компания ще ми се отрази добре.