Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)
- Автор: Пикуль Валентин Саввич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Пенева-Павлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)». Краткое содержание книги:
— За известно време — повтори майорът. — Вие сте много невъзпитани хора. Заради вас един миноносец цяла седмица е дежурил в Шимоносекския пролив, претърсвайки всички рибарски лодки. Ето заради тази грубост, която сте проявили, ви предстои да страдате…
Страданията се засилваха от жаждата: чак привечер японците внасяха в карцера един леген, подобен на женско биде, напълнен с топла помия, на която казваха чай. Най-сетне им дадоха прилични обувки и казаха, че ще трябва да се явят пред военен съд в град Кокура. Панафидин запротестира:
— За какво? Какво престъпление сме извършили?
— Ще ви съдят за грубост.
— Кого сме нагрубили тук?
— Обидили сте нашия император.
— Пфу! — изплюха се и матросът, и мичманът. Дойдоха стражари с белезници, завързаха моряците със смехотворно тънка връв, с каквато в магазините опаковат покупки. Поведоха ги към гарата. Там на перона се събра тълпа от зяпачи и стражарят държа пред тях реч, подобна на онази, която чуха от пияния селски полицай. В град Кокура закараха русите в сградата на военния съд, където ги запознаха със следователя.
Панафидин заяви, че няма намерение да отговаря на въпросите, ако не присъствува френският консул. Следователят не обърна внимание на неговата молба и много бързо започна да реди колонки с паячета-йероглифи върху дългите ивици хартия.
— Подпишете се ето тук — посочи той с четчицата.
— А откъде да зная какво сте нарисували тук? Следователят неочаквано показа осведоменост.
— Господин мицман — почна той на руски, — ние добре знаела, це твоя цин се уцила Изтоцния институт…
В съдебната зала ги чакаше военният прокурор:
— Вие защо оскърбихте със своето бягство доверието на нашия император, който се отнася толкова добре към вас, пленниците?
Панафидин каза, че от тъга по дома.
— Та нали самите вие, японците, сте създали поговорката „Всяко пътешествие е приятно само дотогава, докато не си започнал да плачеш за родината.“ А матросът изобщо не е виновен — той изпълняваше моята заповед.
— Аз изпълнявах заповедта на офицера! — развика се Шаламов.
Прокурорът каза нещо. Стражарите завързаха отново подсъдимите с връвта и те даже не разбраха, че са осъдени. Откараха ги с тесен фургон в покрайнините на града, където се издигаше мрачната сграда на военния затвор. Вратата беше желязна и когато се отвори със скърцане пред русите, те започнаха да се съпротивляват:
— Настоявам да дойде френският консул… още сега!
— Това няма да го бъде! — буйствуваше Шаламов. В двора на затвора ги посрещна невъобразим смях.
— Ха-ха-ха-ха-ха-ха! — носеше се от всички прозорчета.
По-късно те разбраха що за смях е било това, когато сами се научиха да се „смеят“ по същия начин… Но за това по-нататък.
Естествено, руските военнопленници живееха повече със слухове, задоволявайки се само понякога с онова, което научаваха от японците. Вниквайки в чуждия за тях живот, русите не хулеха всичко наред; напротив, много неща от японския бит даже им харесваха — редът, липсата на ругатни и пиянски скандали по улиците, всеобщото образование, любовта към природата и красотата, липсата на бакшиши на гарите и в ресторантите. Но, разбира се, мислите на всички военнопленници бяха насочени към далечната мила родина.
Сред матросите и войниците недоволството още едва започваше да преминава в революционни настроения, а сред офицерството преобладаваше повсеместна критика на стоящите по върховете, правеха се опити да се преразгледа политиката на Русия; търсеха причините за неуспехите си не в порядките на монархическия строй, а само в отделни единични черти, които съвсем не можеха да се съберат в единен и цялостен възел на всеобщо възмущение… Откъснати от родината, офицерите вече не се стесняваха да изказват възмущението си — нахвърляха се главно върху генерал Куропаткин, за когото японските вестници пишеха с голямо уважение.
Край масичките в японските ресторанти се чуваха одумки:
— Куропаткин ли? Аз не бих го направил и полковник. Неговото прехвалено хладнокръвие е маниер на придворен, а не на пълководец. Като се случи нещо лошо, всичко стоварва върху чуждите глави. А когато има успех, тогава събира журналистите на трапеза и започва да им пее старата песен.
— Англичаните ли? И тях си ги бива. На японците продаваха оръжие срещу пари, а нас Британското библейско дружество ни затрупа с безплатни молитвеници. И ставаше така: лежи нашият Ванка, убит с английски снаряд, а от джоба му стърчи молитвеник, отпечатван пак за него в Лондон.
— Господа, господа! Минутка внимание. Всички наши нещастия започнаха с френско-руския алианс. Ние се отказахме от традиционната дружба с Германия и получихме война с Япония. Франция не можеше да притисне Англия с такава сила, както беше способна да направи това могъщата Германска империя.