Меч на съдбата
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #2
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-332-4
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Меч на съдбата». Краткое содержание книги:
Еитне махна небрежно с ръка и се обърна към Гералт.
— Той ще остане в Брокилон. До пълното му оздравяване и още известно време след това. После… Нека ходи, където иска.
— Благодаря ти, Еитне — поклони се вещерът. — А… момичето? Какво ще стане с нея?
— Защо питаш? — Дриадата го погледна със студените си сребристи очи. — Много добре знаеш.
— Тя не е обикновено селско момиче. Тя е принцеса.
— Това изобщо не ме впечатлява. Какво значение има?
— Чуй ме…
— Нито дума повече, Гвинблейд.
Той замълча и прехапа устна.
— А моето послание?
— Ще те изслушам — въздъхна дриадата. — Не, не от любопитство. Просто, за да можеш да се върнеш при Вензлав и да си получиш заплащането, което ти е обещал, за да се добереш до мен. Но не сега, сега имам работа. Ще дойдеш довечера в моето Дърво.
Когато тя излезе, Фрейксенет се надигна на лакът, застена, закашля се и се изплю на дланта си.
— За какво говореше тя, Гералт? Защо трябва да оставам тук? И какво имаше предвид, когато говореше за децата? В какво ме забърка, а?
Вещерът седна.
— Ще запазиш главата на раменете си, Фрейксенет — каза той уморено. — Ще станеш един от малцината, измъкнали се живи оттук, поне в последно време. И ще станеш баща на малка дриада. Може би няколко.
— Какво? Ще стана… осеменител?
— Наричай го както искаш. Нямаш много голям избор.
— Разбирам — промърмори баронът и се усмихна сладострастно. — Е, виждал съм пленници, работещи в рудници и прекопаващи канали. От двете злини предпочитам… Само да имам сили. Не са ми останали много…
— Престани да се усмихваш глупаво — намръщи се Гералт. — Много се размечта. Нека да не ти се присънват почести, музика, вино, ветрила и рояк влюбени дриади. Ще бъде една, може би две. И никакво обожание. Ще се отнесат към това изключително делово. Към теб самия — още повече.
— Това не им доставя никакво удоволствие? Но, надявам се, не им е и неприятно?
— Не бъди дете. В този смисъл те по нищо не се отличават от обикновените жени. Поне не и физически.
— Какво имаш предвид?
— От теб зависи дали на дриадата ще й бъде приятно. Но тя ще се интересува предимно от резултата. Твоята особа е от второстепенно значение. Не очаквай благодарности. Между другото, не се опитвай да правиш каквото и да било по своя собствена инициатива.
— Собствена какво?
— Ако след случилото се я срещнеш на другия ден — обясни търпеливо вещерът, — се поклони, но, по дяволите, без усмивки или намигания. Дриадите приемат това изключително сериозно. Ако тя се усмихне или се приближи сама, можеш да поговориш с нея. Най-добре за Дърветата. Или ако не разбираш от дървета — за времето. Но ако тя се направи, че не те вижда — стой по-надалече от нея. А също и от останалите дриади. И не давай воля на ръцете си. Дриадите, които не са готови, не възприемат тези игри. Докоснеш ли ги — ще получиш наръгване с нож. Няма да разберат намеренията ти.
— Ти явно си в течение на брачните им обичаи — усмихна се Фрейксенет. — Случвало ли ти се е?
Вещерът премълча. Пред очите му стоеше красивата, стройна дриада, безсрамната й усмивка. Vatt’ghern, bloede caerme. Вещер, лош късмет. Кого си довела, Браен? За какво ни е той? Никаква полза от един вещер…
— Гералт?
— Какво?
— А принцеса Цирила?
— Забрави за принцесата. Тя ще стане дриада. След две-три години ще забие стрела в окото на собствения си брат, ако той се опита да влезе в Брокилон.
— По дяволите! — изруга Фрейксенет и се смръщи. — Ервил ще побеснее. Слушай, Гералт, а не може ли…
— Не! — прекъсна го Гералт. — Дори не се и опитвай. Няма да излезеш жив от Дуен Канел.
— Значи момичето е загубено.
— За вас — да.
VI
Дървото на Еитне беше, разбира се, дъб, по-точно — три сраснали се дъба, все още зелени, без никакви следи от изсъхване, макар че Гералт определи възрастта им на не по-малко от триста години. Вътре дъбовете бяха кухи и хралупата беше с размерите на голяма стая, чийто таван се издигаше конусовидно нагоре. Дупката се осветяваше отвътре от недимящи светилници и беше превърната в скромно и удобно, съвсем не примитивно жилище.
Еитне стоеше на колене насред стаята върху някакъв влакнест килим. Пред нея като вкаменена стоеше Цири, измита и излекувана от настинката, широко отворила огромните си зелени очи. Вещерът забеляза, че сега, когато ги нямаше мръсотията и дяволитата гримаса, личицето й се бе оказало доста приятно.
Еитне бавно и грижливо вчесваше дългите коси на момичето.
— Влизай, Гвинблейд. Сядай.
Той седна, като преди това церемониално падна на коляно.
— Отпочина ли си? — попита дриадата, без да го поглежда, като продължаваше да вчесва момичето. — Кога смяташ да тръгнеш обратно? Какво ще кажеш за утре сутрин?