Всичко на масата
- Автор: Буковски Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Всичко на масата». Краткое содержание книги:
Когато излязохме оттам, двамата с Бекър пак тръгнахме по улица „Мейн“.
— Как мина? — попитах.
— Освен за двете питиета, трябваше да платя и за вход. Всичко излезе трийсет и два долара.
— Боже мой, за тези пари мога да пия две седмици.
— Тя ми хвана кура под масата.
— Каза ли нещо?
— Не. Само ми удари една чекия.
— Предпочитам сам да си ударя една чекия и да си спестя трийсет и два долара.
— Но тя беше толкова красива!
— По дяволите, човече, тръгнал съм с някакъв абсолютен идиот!
— Един ден ще опиша всичко това в книга. Ще я сложат в библиотеките: „Бекър“. Нямаме много автори, които започват с „Б“, трябва да се включа да помагам.
— Прекалено много говориш за писане — заявих му аз.
До автогарата намерихме още един бар. В този нямаше проститутки. Вътре бяха само барманът и пет-шест пътници, само мъже. Двамата с Бекър седнахме.
— Аз черпя — каза той.
— Бира „Ийстсайд“, в бутилка.
Бекър поръча две. После ме погледна:
— Хайде бе, стани мъж. Ела в морската пехота.
— Не ми е интересно да ставам мъж.
— Аз пък останах с впечатлението, че постоянно пребиваш някакви хора.
— Това е само за забавление.
— Ела при нас. Ще намериш теми за писане.
— Бекър, има предостатъчно теми за писане.
— Какво ще правиш тогава?
Посочих бутилката, надигнах я и отпих.
— Как ще се оправиш в живота? — попита той.
— Цял живот това ме питат.
— Ами, не знам за теб, но аз смятам да опитам от всичко! Война, жени, пътешествия, брак, деца, пълна програма. Ще си купя кола и ще я разглобя на части! А после пак ще я сглобя! Искам да вникна в нещата, да разбера как действат! Искам да стана кореспондент във Вашингтон. Искам да бъда там, където се случват големите събития!
— Вашингтон е голяма дупка, Бекър.
— Ами жените? Бракът? Децата?
— Глупости.
— Така ли? А ти какво искаш тогава?
— Да се скрия.
— Горкото копеле. Имаш нужда от още една бира.
— Добре.
Донесоха бирата.
Седяхме мълчаливо. Усещах, че Бекър се е отнесъл в мислите си, представя си как ще бъде морски пехотинец, ще стане писател, ще спи с жени. От него сигурно щеше да излезе добър писател. Гореше от ентусиазъм. Сигурно обичаше много неща: ястреба в полет, проклетия океан, пълнолунието, Балзак, мостовете, драматургията, наградата „Пулицър“, пианото, проклетата Библия.
В бара имаше малко радио. Вървеше една популярна песен. После песента изведнъж спря по средата. Водещият каза:
„Току-що получихме извънредно съобщение. Японците са бомбардирали Пърл Харбър. Повтарям: японците току-що са бомбардирали Пърл Харбър. Всички военнослужещи незабавно трябва да се явят в своите гарнизони!“
Спогледахме се. Почти не осъзнавахме какво сме чули.
— Е — каза тихо Бекър. — Това е.
— Довърши си бирата — рекох му аз.
Бекър отпи от бутилката.
— Божичко, ами ако някой тъп кучи син насочи картечница към мен и натисне спусъка?
— Има доста голяма вероятност — отбелязах.
— Ханк…
— Искаш ли да ме изпратиш до базата с автобуса?
— Не мога.
Барманът, четирийсет и пет годишен мъж с шкембе като диня и помътнели очи, дойде при нас и погледна Бекър:
— Е, моряко, май трябва да се връщаш в базата, а!
Това ме вбеси.
— Ей, дебелак, защо не го оставиш да си изпие бирата?
— Разбира се, разбира се… Слушай, моряче, не искаш ли едно питие за сметка на заведението? Не искаш ли едно голямо уиски?
— Не — отвърна Бекър. — Няма нужда, благодаря.
— Стига бе — казах му аз. — Пий, като те черпи. Той е решил, че отиваш на смърт, за да защитаваш неговия бар.
— Добре тогава — съгласи се Бекър. — Давай.
Барманът се обърна към него:
— Много е злобен твоят приятел…
— Дай му пиенето и млъквай — заявих му аз. Останалите клиенти бяха повели оживен разговор за Пърл Харбър. Преди това дори не се поглеждаха. Но сега се бяха мобилизирали. Племето беше в опасност.
Барманът донесе питието на Бекър. Беше двойно уиски. Той го изпи на един дъх.
— Никога не съм ти го казвал, но аз съм сирак — рече.
— Дявол да го вземе — казах аз.
— Няма ли да дойдеш поне до автогарата?
— Добре.
Станахме и тръгнахме към изхода.
Барманът триеше ръцете си в престилката. Беше я навил на топка и развълнувано я мачкаше в ръце.
— Успех, моряко! — изрева.
Бекър излезе. Аз се спрях на прага и се обърнах към бармана.
— Бил си в Първата световна, а?
— Да, да… — отвърна щастливо той.
Настигнах Бекър. Двамата почти на бегом отидохме до автогарата. Вече бяха започнали да пристигат всякакви военни в униформи. Всички изглеждаха развълнувани. Покрай нас изтича някакъв моряк и изврещя: