Венец от трева (Част II: Разривът)

Както ще видиш сам, официалното писмо от Сената се дели на две части. Първата лично аз се опитах да премахна, но следвайки принципа за «националната опасност», бях публично охулен от назначените отци. Какво измъдриха дебелите им глави? Отсега нататък всеки загинал в сражение римлянин, независимо дали е пълководец или прост войник, трябва да бъде изгарян на бойното поле, естествено с нужната тържественост. Никой не бива да бъде връщан в Рим от страх да не се разпространи паника сред населението.

Втората част е доста по-неприятна. Понеже добре те познавам и съм сигурен, че си отворил първо моето писмо, нека ти кажа без заобикалки, че Сенатът отказа да ти предаде върховното командване. В същото време и никой не намери смелост да предложи отстраняването ти. Резултатът е, че двамата с Цепион ще поделяте заедно командването. За по-тъпо и безсмислено решение, мисля, и да бяха искали, нямаше да се сетят. Дори да бяха връчили цялото командване на Цепион, пак щеше да е по-добре според мен. Все пак не се съмнявам, че ще успееш да се оправиш и с него, както с всички други досега.

Да не ти разправям как се бях ядосал! Проблемът е там, че останалите в Сената в голямата си част представляват засъхнали фъшкии, залепнали по задниците на умиращи овце. Истинската вълна отдавна е заминала да се сражава по полетата на Италия или, както е в случая с мен, дори да си стои в Рим, има достатъчно работа. За съжаление само малцина от нас не се причисляват към овчите фъшкии. В момента съм като с вързани ръце. В цял Рим се разполага единствен Филип, представяш ли си? Не ни стига онази кошмарна година, когато трябваше да го търпим за консул, не ни стига и убийството на Марк Ливий, ами трябва да го слушаш всеки ден как точи опашатите си лъжи пред глупаците от конническото съсловие. Писах до Луций Юлий с молба да се върне в Рим и да проведе избори за консул суфектус, но той ми отговори, че положението в Кампания било толкова напрегнато, че не можел и за един ден да се измъкне. Правя, каквото мога, Гай Марий, но да си призная, с всеки ден видимо остарявам.