Без гордост и предразсъдъци
- Автор: Потър Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Без гордост и предразсъдъци». Краткое содержание книги:
Затварям прозорчето.
— Ето къде се криеш!
Все още не съм вдигнала пръст от клавиша, но се врътвам и забелязвам, че Роуз се е надвесила над мен. Напръскала се е с тежък парфюм, който не познавам. Всъщност така и не спрях да се шашкам, когато разни момичета ахкат, че това бил „Долче и Габана“. Естествено, след като от петнайсетгодишна се пръскам с разни тъпотии, няма да разпозная „Шанел 5“ от ароматизатор на „Глейд“.
— Защо си се завряла като някоя мишка в този ъгъл? — грачи на висок глас тя.
Опитвам се да говоря естествено.
— Изпращах имейл — свивам рамене.
— На кого? — пита тя и извива вежди.
Очевидно в речника на Роуз не съществува дума като „дискретност“.
— На шефа. Трябва да разбера дали все още имам работа. — Защо да се преструвам? Скоро всички ще разберат, казвам си аз.
Роуз ме гледа учудено.
— Че защо да нямаш, миличка? Сигурна съм, че си най-добрата в работата си. Ти си упорита и последователна. — Кима одобрително и диамантените й обици потрепват в знак на съгласие.
Усмихвам й се с благодарност. Роуз е много мила, но и много наивна. Минаха дните, когато „упоритите и последователните“ са постигали успехи. Сега, за да се издигнеш, някой от родителите ти трябва да е световноизвестна рок звезда.
— Благодаря, но за съжаление господин Макензи, шефът ми, собственикът на книжарницата, не е добре със здравето. От много отдавна е решил да се пенсионира, но този път наистина ще го направи. Това означава, че трябва да продаде бизнеса.
— Аз на твое място не бих се притеснявала — успокоява ме тя. — Една книжарница винаги има нужда от управител. Че кой друг ще се занимава с досадната бумащина?
Господи, обичам я тази жена. Единствено Роуз е в състояние да обиди работата ми по този начин и да ме накара да се усмихна. Иронията е, че тя наистина ме развеселява.
Усмихвам й се.
— Знам, но няма да е същото. Няма да съм в „Макензи“. Някоя голяма компания ще купи помещението, ще го преобзаведе, ще го модернизира и то ще изгуби напълно чара си. Ще има машини за еспресо, музиката ще дъни… — Въздишам и се прегърбвам на пластмасовия стол. — Напоследък всички искат нещо ново. Никой не цени старото, историята.
— Знам, знам…
Вдигам поглед към Роуз и забелязвам, че тя кима замислена.
— Дали става въпрос за актриси или за книжарници, все същото е — мърмори тя и аз си спомням какво каза, когато бяхме на бала, че била невидима.
— Извинявай, не исках… — започвам бързо аз. По дяволите, не искам да се обиди. Само че Роуз вдига ръка, за да ме накара да замълча.
— Емили, миличка, няма защо да се притесняваш. Обществото трябва да съжалява. — Затваря очи, притиска длан към челото си и въздъхва тежко.
Имам желание да изръкопляскам. За пръв път виждам Роуз не като обсипана с диаманти героиня от книга на Джейн Остин, а като млада двайсет и няколко годишна жена, която изправя публиката на крака. Сега вече разбирам, че е била велика.
— Извинете, госпожице Биърман. — Управителят на хотела надниква към нас. Той е дребен човечец, с разкривени черти като портрет на Пикасо и се усмихва притеснено. На брадичката му се вижда розова лепенка, която издава, че се е порязал, когато се е бръснал.
— Да? — Роуз отваря очи и когато се обръща към него, се превръща от трагична жертва в самоуверена дива.
— Да? — изревава тя високо.
Управителят преглъща и адамовата му ябълка подскача.
— Искате ли да погледнете? Според мен този път ще бъде напълно по високите ви стандарти.
Дръзкият му опит за сарказъм е съкрушен с леден поглед.
— Благодаря, господин Джефрис. Да се надяваме, че е така, както казвате.
— Кое? — съскам аз към Роуз, когато тя се обръща и поема след управителя. Той очевидно е доволен, че главата му е все още на раменете.
Роуз приглажда коса и ми отправя ведра усмивка.
— Ела да видиш.
Жената, която ми се усмихва от черно-бялата снимка на стената във фоайето, има изваяни скули, нежни очи като бадеми и толкова плътни устни, че Анджелина Джоли може спокойно да й завиди и да си поръча инжекция с колаген.
— Леле, каква красавица — прошепвам аз. Приблизително на същата възраст като мен е, но от снимката ми е трудно да преценя. Поглеждам Роуз и тъкмо се каня да я попитам, когато забелязвам, че тя оглежда снимката, без да крие гордостта си.
Разбира се. Как можах да не забележа веднага приликата? Да, устните й вече не са чак толкова плътни, очите са сбръчкани в ъгълчетата, но няма съмнение, че това е Роуз. Поглеждам към подписа в ъгъла. Точно така. Роуз Рафаел. Сценичното й име.
След това си спомням разговора й със Спайк. Нали той предложи да сложат нейна снимка с автограф редом с другите знаменитости и Джуди Денч? Аз пък реших, че й се подиграва.