Ренесанс

21.

Ецио не можеше да повярва, че е 24 юни, лето господне 1487. Двайсет и осмият му рожден ден. Стоеше сам на моста, подпрян върху балюстрадата и взрян мрачно в тъмните води на канала. Доплува един плъх, който буташе с муцуна няколко зелеви листа, отмъкнати от натоварената със зеленчуци баржа наблизо, към дупката си в черната стена на канала.

— Ето те, Ецио! — възкликна ведър глас и той долови стипчивото ухание на Роза още преди да се е обърнал. — Откога не сме се виждали! Да не би да ме отбягваш?

— Бях… зает.

— Естествено! Какво щеше да стане с Венеция без теб?

Ецио поклати тъжно глава, а тя се облегна спокойно на балюстрадата.

— Защо си толкова сериозен, bello42? — попита тя.

Ецио я изгледа безизразно и сви рамене.

— Пожелавах си честит рожден ден.

— Имаш рожден ден? Наистина ли? О! Rallegramenti! Чудесно!

— Не бих казал — въздъхна Ецио. — Преди десет години видях как умират баща ми и братята ми. И от десет години преследвам виновниците, мъжете в списъка на баща ми и онези, които добавих след смъртта му. Усещам, че вече съм на финала, но не проумявам какъв беше смисълът.

— Ецио, посветил си се на добра кауза. Чувстваш се самотен, изолиран, но тя е твое призвание. И макар да се налага да убиваш, никога не си постъпвал несправедливо. Благодарение на теб Венеция сега е далеч по-добро място. Разведри се! И понеже имаш рожден ден, ти нося подарък. Оказва се, че съм улучила най-подходящия момент.