Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Оставих тойотата си на паркинга на гробището и се върнах пеша до черния път. Взетият назаем дигитален фотоапарат висеше на рамото ми в компактното си калъфче с цип. Заобиколих веригата — оказа се дяволски лесно — и закрачих към поляната. Щеше да се наложи да вървя дори и веригата да не беше там, защото пътят бе препречен от дървета, сред които вече нямаше полуизгнили брезички като предишния път. Всъщност препятствията се състояха от пет високи бора и един стар дъб. И не бяха просто паднали ей-така, а си личеше, че са отрязани гладко с верижен трион. Обаче изобщо не ме забавиха. Боровете преодолях, като се изкатерих отгоре им, а масивния дъб заобиколих. Така се озовах на полегатия склон на хълма, на чието било се намираше поляната с каменния кръг. Почти не удостоих с поглед другата табела: „АКЪРМАНОВ ПАРЦЕЛ, ЛОВУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО, НЕ ВЛИЗАЙ!“ Виждах празното място между дърветата, прашните слънчеви лъчи, пробиващи си път през короните на дърветата като през прозорците на катедрала, както и необятното синьо небе над хребета, което ме изпълваше с радост и оптимизъм. Беше пладне. Казах си, че този път в далечината няма да се мержелее гигантската кървава змия, а само онзи Андроскогин, край чиито брегове бях отраснал и който винаги бях обичал — син и прекрасен по начина, по който са прекрасни обикновените неща, когато ги виждаме в най-добрата им светлина. Вълнението ми нарасна и се затичах напред. Лудешкият ми оптимизъм бе попарен едва когато се изкачих на върха — в минутата, в която зърнах онези скали да се подават от земята като зъби. Тогава всичките ми надежди се превърнаха в прах, а на мястото им се възцариха страх и ужас.
На поляната отново имаше седем камъка. Само седем. А в средата им — не знам как да ви го обясня така, че да си го представите — пространството сякаш бе обезцветено. Като че ли над него се беше спуснала някаква бледа сянка. Нали се сещате как синьото на любимите ви дънки избелява с времето? Особено там, където платът е подложен на по-голямо напрежение, като участъците около коленете например. Онова, което виждах, беше нещо подобно. Цветът на тревата бе отмит до някакъв мътен, болнав зеленикав оттенък, а вместо да бъде лазурносиньо, небето над каменния пръстен сивееше. Имах чувството, че ако пристъпя в центъра му — и една част от мен искаше да го сторя, — ще мога да бръкна с юмрук в самата тъкан на реалността. И ако го направех, нещо щеше да ме сграбчи. Нещо от другата страна. Бях сигурен в това.
Въпреки всичко нещо вътре в мен искаше да го направя. Искаше да… не знам как да го кажа… да зарежа любовната игра и да премина директно към шибането.
Виждах — или си въобразявах, че виждам, не съм много сигурен — мястото, където се намираха осемте камъка, както и онази… онази обезцветеност… която напираше да се освободи, опитвайки се да пробие там, където защитната стена на камъните беше най-изтъняла. Бях ужасѐн! Успееше ли да проникне, всички невъобразими създания отвъд другата страна щяха да се появят в нашия свят. Небето щеше да почернее и да се изпълни с нови звезди и безумни съзвездия.
Свалих цифровата камера от рамото си, ала докато се опитвах да отворя ципа, изтървах калъфа на земята. Ръцете ми трепереха, сякаш бях получил някакъв пристъп. Вдигнах апарата, отворих ципа и щом погледнах отново към камъните, забелязах, че пространството във вътрешността на пръстена вече не изглежда обезцветено. Защото почерняваше. Зърнах и кошмарни очи, които се взираха в мен от тъмнината. Този път бяха жълти, с тесни черни зеници. Като очите на котка. Или на змия.
Опитах се да вдигна фотоапарата, ала отново го изпуснах. Когато се наведох да го взема, тревата се бе затворила над него и трябваше да го дръпна със сила. С всичка сила. Застанах на колене и задърпах ремъка с две ръце. В този миг усетих, че от зейналата празнота, където трябваше да се намира осмият камък, е задухал вятър. Силен вятър, който отметна косата от челото ми. Миришеше на мърша. Вдигнах камерата към лицето си, но в първия момент не можах да видя нищо. „Затъмнило е обектива — помислих си, — по някакъв начин е затъмнило обектива“, след което се сетих, че държа дигитален никон, който първо трябва да се включи. Направих го — и чух избипкването на машинката, — но все още не виждах нищо.