Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
— Сигурно си изцедена — казва една от дамите с най-пискливия глас.
— Истински герой — казва друга.
Също получих назаем камерата, не якогъзарската на Додя с гигантския кръг, а онази, дето е скрита в окото на мобилния телефон на Баба, ако звънне, трябва да я извикам и да не вдигам. Досега съм направил десет снимки: първа е на меките ми обувки, втора е на лампата на тавана във фитнес стаята, трета е на тъмното в мазето (само че снимката стана прекалено ярка), четвърта е на ръката ми отвътре с линиите, пета е на дупката до хладилника, дето се надявах, че може да е миша дупка, шеста е на коляното ми в панталони, седма е на килима във всекидневната отблизо, осма трябваше да е Дора, когато беше в Телевизор тази сутрин, но цялата е на зигзаг, девета е Додя, без да се усмихва, десета е прозорецът на спалнята, като преминава чайка, само че чайката не е на снимката. Щях да си снимам и една на мен си в огледалото, но тогава щях да съм папараци.
— Е, на снимките е като истинско ангелче — казва една от дамите.
Как ми е видяла десетте снимки? А и не изглеждам изобщо като ангел, те са огромни и с крила.
— Говориш за онзи некачествен материал пред полицейския участък ли? — пита Баба.
— О, не, за онези отблизо, докато са вземали интервюто с…
— Дъщеря ми, да. Но снимки отблизо на Джак?! — Звучи бясна.
— О, миличка, та те са навсякъде из интернет — казва друг глас.
После много говорят всички едновременно.
— Не знаеше ли?
— В днешно време всичко изтича.
— Светът е един голям казан.
— Ужасно е.
— Такива ужасии в новините всеки ден, понякога ми се ще просто да си остана в леглото със спуснати завеси.
— Още не мога да повярвам — казва дълбокият глас. — Помня как Бил ми каза преди седем години как може да се случи такова нещо на момиче, което познаваме?
— Всички мислехме, че е умряла. Разбира се, не искахме да го казваме…
— А и ти толкова се надяваше.
— Кой можеше да си представи…?
— Някой иска ли още чай? — Това е Баба.
— Ами не знам. Веднъж прекарах цяла седмица в манастир в Шотландия — казва друг глас, — толкова беше спокойно.
Кексовете ми са свършили, освен кокоса. Оставям чинията на стъпалото и се качвам в стаята, и си гледам съкровищата.
Баба е намеровала голяма кутия с легота в мазето, дето някога е била на Пол и Мам.
— Какво би искал да построиш? — пита ме тя. — Къща? Небостъргач? Може би дори град?
— Може за начало да посмалите малко? — казва Додя иззад вестника си.
Има толкова много малки парчета всякакви цветове, като супа е.
— Ами — казва Баба — давай каквото ти дойде. Аз имам да гладя.
Гледам леготата, но не пипам, за да не ги счупя.
След минута Додя оставя вестника.
— Това не съм го правил от дълго време. — Започва да взема парчета просто както и да е и ги натиска заедно, за да се залепят.
— Защо не си го…?
— Добър въпрос, Джак.
— Играл ли си лего с твоите деца?
— Нямам деца.
— Как така?
Додя свива рамене.
— Просто така и не се случи.
Гледам му ръцете, едри са, ама умни.
— Има ли дума за възрастни, когато не са родители?
Додя се смее.
— Хора с други неща за правене?
— Като какви неща?
— Работа, предполагам. Приятели. Пътуване. Хобита.
— Какво е „хобита“?
— Начини да си прекарваш уикенда. Аз например преди колекционирах монети, стари монети от целия свят, държах ги в кадифени кутии.
— Защо?
— Ами те бяха по-лесни от децата, без миризливи пелени.
Това ме разсмива.
Той подава парчетата лего, с някаква магия са се превърнали в кола. Има едно две три четири колела, дето се въртят, и покрив, и шофьор, и всичко.
— Как го направи?
— Едно по едно. Вземи сега ти едно — казва той.
— Кое?
— Което и да е.
Избирам голям червен квадрат.
Додя ми дава малко парче с колело.
— Натисни го върху него.
Слагам го така, че пъпката да е под дупката на другата пъпка и натискам силно.
Той ми дава друго парче с колело, натискам и него.
— Хубаво колело. Бръъъм!