Слугата на отломъка

Слънцето бе доста силно, ала Джарлаксъл го понасяше учудващо добре, по-добре, отколкото можеше да се очаква от един елф на мрака и Ентрери за кой ли път се запита дали наемникът не използва някаква магийка, за да предпази чувствителните си очи.

— Полезни животинки са мензоберанзанските гущери, да — добави Джарлаксъл. — Трябваше да взема няколко на Повърхността.

Ентрери се подсмихна и поклати глава:

— И така надали ще ме пуснат и в половината градове на пътя ми, при положение че пътувам с елф на мрака — отбеляза Ентрери. — Представи си колко повече ще ми се израдват, ако той язди гущер!

С тези думи той отново погледна надолу — орките все така вървяха по следите им. Изглеждаха изтощени, ала въпреки това не спираха, сякаш нещо по-силно от тях ги тласкаше напред.

За Артемис Ентрери не бе особено трудно да се досети какво би могло да бъде това „нещо“.

— Защо просто не извадиш магическата палатка и не се махнем оттук? — попита Джарлаксъл за трети път.

— Магията не е неизчерпаема — за кой ли път обясни палачът и хвърли любопитен поглед на своя спътник защо ли хитрият наемник продължаваше да му задава все един и същ въпрос?

Дали не се опитваше да научи повечко за палатката? Или пък действаше по внушение на Креншинибон и се опитваше да го подмами натам? Ако наистина използваха палатката и изчезнеха, накрая все пак щеше да им се наложи да се появят на същото място. Възможно ли бе в такъв случай Креншинибон да е открил начин да изпраща внушенията си през различните равнини?

Може би следващия път, когато Джарлаксъл и Ентрери прибегнеха до палатката, щяха да се върнат в Материалната равнина насред войска от орки, повикана от отломъка?

— Конете са уморени — рече Джарлаксъл.

— Все още могат да надбягат орките — отвърна Ентрери.

— Ако нямат ездачи, може би.

— Това са само някакви орки — промърмори палачът, макар да му бе трудно да повярва колко са упорити.

Когато отново се обърна към Джарлаксъл, вече не се съмняваше в думите му. Конете наистина бяха изтощени — бяха яздили цял ден, преди изобщо да разберат, че по петите им има орки. Бяха прекосили пустинята на гърба на двете животни, в опит да се махнат, колкото се може по-бързо от откритите пясъци.

Може би бе настъпил моментът да престанат да бягат.

— Не са повече от двайсетина — отбеляза Ентрери, докато ги гледаше как се катерят по подножието на хълма.

— Двайсет срещу двама — напомни му Джарлаксъл. — Нека се скрием в палатката, докато конете си отдъхнат, а когато се върнем, преследването може да продължи.

— Можем да ги отблъснем и да ги прогоним оттук — настоя палачът. — Трябва само да си изберем подходящо бойно поле.

И при вида на изненадващата неохота на наемника, повтори:

— Това са само някакви си орки!

— Дали?