Магистрала на вечността
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Жеков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Магистрала на вечността». Краткое содержание книги:
Не може да си тръгвате, каза Шапката. Има още.
— Шапка, писна ни вече — каза Коркорън. — Писна ни от теб и от твоите Хора-Дъги, писна ни от съдилища и стоене тук. Играхме по свирката ти по-дълго, отколкото трябваше.
Вълкът плахо се приближи. Буун клекна и го прегърна с една ръка. Инид се приближи до двамата и застана до тях. Тъкмо почваше да казва нещо, когато изчезна.
Буун също вече не се намираше в ослепителната белота на кристалния свят. Вълкът бе до него, а се намираха в дефиле срещу високи хълмове, които се издигаха под бледото синьо небе. Хълмовете бяха покрити от древни, широко разклонени дървета и огромни камъни, които приличаха на сиви голи черепи, показали се от наклонената повърхност. Силен вятър духаше в дефилето. Далеч напред Буун можеше да види, че слънцето се отразява от водната повърхност.
Изправи се и се огледа наоколо. Кристалният свят беше изчезнал. Нищо наоколо не напомняше за него. Буун и вълкът бяха съвсем сами на едно съвсем различно място.
Той си помисли, че вероятно отново бе преминал отвъд, макар за това да не бе имало причина. Не бе имало нито опасност, нито заплаха. Той не бе заплашен от нищо. Беше сигурен, че не бе направил нищо, за да доведе себе си и вълка на това място.
Обърна се към вълка:
— Какво мислиш за това? Какво имаш да кажеш?
Вълкът не отговори.
— Буун — извика някакъв глас. — Буун, тук ли си? Къде си?
— Инид! — извика Буун.
И това наистина беше тя и тичаше надолу по хълма, който всъщност не беше подходящ за тичане.
Буун се втурна по хълма срещу нея. Тя се спъна и той се протегна да я хване. Но докато се протягаше, той самият се спъна и се затъркаля надолу. Ноздрите му се напълниха с пръст.
Двамата се претърколиха долу до мястото, където стоеше вълкът. Само на няколко стъпки един от друг, те седяха и се смееха със смях, който признаваше, че ситуацията бе глупава. Буун се опита да приглади назад кичур коса, който бе покрил нейното лице. Изцапаната му с пръст ръка остави кален белег върху лицето й.
— Какво стана? — попита тя. — Какво ни доведе тук? Ти да не би да премина отвъд за пореден път?
Той поклати глава.
— Не съм преминавал отвъд. Нямаше заплаха. Нямаше нищо, което да ме принуди.
— Тогава какво?
— Не знам — отвърна той.
Приближи се по-близо и протегна ръка.
— Носът ти е изцапан. Дай да го избърша.
— А другите?
— Предполагам, че са там, където ги оставихме.
— Буун, страхувам се. Имаш ли представа къде сме?
— Нямам — каза той. — Аз също съм изплашен като теб.
Двамата седяха един до друг и гледаха надолу из дивата, брулена от вятъра клисура. Вълкът бе пред тях.
Беззвучният глас на Хората-Дъги им заговори. Идваше от никъде и звънтеше в умовете им. В гласа нямаше нито заплаха, нито успокоение. Това беше един равен, мъртъв глас.
Чуйте ни внимателно. Нека поговорим за Вселената.
— Аз не бих могъл да говоря за вселената — каза Буун. — Не я познавам.
Един от вас, каза гласът, си е мислил за нея.
— Не съм си мислила за нея — каза Инид. — Но по едно време все пак размишлявах. Чудех се каква е целта й.
Тогава внимавайте, каза гласът. Слушайте внимателно.
И внезапно ги прониза поток от мисли. Това беше непреодолима сила, поток от получути думи и беззвучни мисли, изпълнени с информация.
Буун почувства как краката му се подгъват, сякаш стоеше срещу невероятно силен вятър, който блъскаше по тялото и ума му.
— О, Господи! — прошепна той и се свлече на земята.
Сякаш през воал видя Инид, която седеше само на няколко стъпки настрани, и се опита да пропълзи към нея, стремейки се към малко топлина и съпричастност. Като че ги бе загубил в тази информационна буря, която го бе понесла и завъртяла.
После бурята спря и той се намираше проснат на земята в прахта. Вълкът бе малко встрани на хълма и виеше.
Буун пропълзя към Инид и се изправи в седнало положение. Тя бе застанала, сякаш не усещаше, че той е тук и въобще не знаеше къде е тя самата. Той се протегна и я притисна в обятията си. Тя се сгуши и той я прегърна още по-здраво.
— Какво се случи? — попита той. — Помниш ли нещо от това, което ни казаха?
— Не, не помня — промълви тя. — Чувствам, че всичко това е натъпкано в мен, но не знам нищо за него. Мозъкът ми ще се пръсне…