Завръщането на резидента

— Това ставаше много просто. Звъняха ми по телефона. Гласът беше винаги един и същ, но кой беше, не зная. Само че не беше онзи. Казваха се няколко цифри и аз знаех какво означават те. Отивах на жп гарата, намирах нужния бокс в камерите за запазване, набирах номера и вземах оставената за мен чанта или куфар. По-често чанта. Обикновено имаше и писмо.

— Шифровано?

— Употребяваше се тайнопис.

— Това ли бяха така наречените колети от Италия?

— Да.

— Колко на брой?

— Три. Но освен колета имаше и един много скъп пръстен.

— За кого?

— Молеха да стане така, че той да попадне у майката на Галина Нестерова. Тя обожава скъпоценностите. И аз уредих това.

— Подарихте ли го?

— Не. Но тя плати за него смешно малко.

— А Пиетро Матинели не праща ли повече колети?

— Щях да зная, ако е изпращал. Сухова не криеше нищо от мен.

— Кажете, кой беше главният обект — Сухова или Нестерова?

— Сега мога да заявя със сигурност: Нестерова, по-точно, баща й.

— Защо сте толкова уверен?

— Всичко вървеше натам. Разбрах каква е работата, когато получих задача да направя отпечатък на ключовете от апартамента на Нестерови и да разбера дали у тях има сейф. Всеки познава академика в града, но аз се постарах да вникна по-дълбоко и да изясня, че главната му работа не подлежи на разгласяване, това би било в ущърб на държавата.

— Какво имате пред вид?

— Изобщо. Неговите научни работи. Повярвайте ми, не научих нищо конкретно. Това е невъзможно.

— Направихте ли отпечатъци?

— Да. Беше ми заповядано да направя по тях ключове.

— А от огнеупорното чекмедже?

— Това не успях.

— И какво стана с ключовете?

— Настаних се в хотел „Минск“. На двадесет и седми май „оттам“ пристигна човек, представете си, назова се Ваня. Каза и паролата. Поиска ключовете и аз му ги дадох.

— И от вашата кола?

— Правех всичко, което ми заповядваха.

— И писмото на Светлана до Матинели?

— Да. Такава беше заповедта.

— Добре. Сега кажете ето какво. Доколкото разбрахме, вие сте въздействували повече на Сухова. Защо?

— Колетите можеше да се изпращат само до нея, нали италианецът я ухажваше. При това много скоро забелязах, че в тази двойка водещата личност е Светлана.

— Как се решихте на убийство?

— Опитах се да я привлека в работата от името на Матинели. Всичко се правеше от името на Матинели.

— И после?

— Излъгах се в нея. Тя отказа. Но главното беше, че италианецът изпорти всичко. Дойде неочаквано. Наложи ми се да бързам, а когато бързаш, знаете, че… Тя щеше да се види с италианеца, и край на всичко.

— Писмото на Матинели ви е било нужно, за да видите неговия почерк… За какво ви беше писмото на Светлана?