Нашествие [bg]

— И на теб, Кайл.

Той прекъсна връзката. Корабите ни се издигнаха над атмосферата. Скоро към седалката ме притискаше само слабата сила на ускорението, а не земната гравитация. Огледах мостика. Липсваше ми Сандра. Може би трябваше да се опитам да я измъкна изпод душа. Усмихнах се, като си представих как корабът ми я донася гола и ядосана. Като в доброто старо време.

Заповядахме на корабите да се приближат до врага, но да останат на максималното разстояние, от което могат да го обстрелват. Корабите приеха тази заповед. Не биха ни позволили да бягаме от противника, но позволяваха да се строим във формация при подходящо дадени инструкции.

А после макросите се появиха на стените ми и аз загубих всяка надежда. Бяха стотици. Може би дори хиляда. Не си направих труда да питам „Аламо“ за точната бройка. Нямаше значение.

Поех дълбоко дъх и загледах приближаващата се вражеска формация. Какво можехме да направим? Да атакуваме по единия фланг? Да отнесем няколко от тях със себе си, ей така, напук?

Те се приближаваха бавно, в две редици. Първата се състоеше от кораби, каквито не бях виждал преди. Имаха триъгълна форма. Бяха по-малки от огромните макроски кораби, с които се бяхме сражавали, но все пак по-големи от нашите. Реших, че са някакъв вид кръстосвачи. Убийци на кораби. Като онези, които исках да построя аз, ако бях разполагал с нужното време. Втората редица се състоеше от двайсетина големи, тлъсти, бавни кораби като онзи, който бе спуснал нашествениците на нашата планета преди месеци.

Сега осъзнавах по-добре положението. При първата си атака макросите бяха пратили само десантни кораби. Когато унищожихме първия, пратиха още три. Ние успяхме да унищожим два от тях, а третият се промъкна, за да спусне на Земята смъртоносния си товар от самовъзпроизвеждащи се машини. Когато отблъснахме тази инвазия, врагът бе сменил тактиката.

Този път имахме срещу себе си истинска бойна флота. Сила, която макросите не ни бяха показали досега. Помислих си мрачно, че поне сме спечелили уважението им.

Въпросът сега бе да продадем живота си скъпо. Не можехме и да се надяваме на победа. Най-доброто, което можехме да сторим за човечеството, бе да се изплюем в лицето на врага. Щяхме да ритаме и да хапем, докато ни избиват. Надявах се само, че макросите са способни да чувстват болка от загубата на своите.

Кроу ме потърси отново.

— Някакви гениални идеи, друже?

— Дръж се на дистанция. Опитай да говориш с тях. Когато се приближат, да пренебрегнем бойните кораби в челото и да се опитаме да унищожим десантната флота. Ако успеем, човечеството може да преживее още една година.

— Планът не е по-лош от всеки друг — рече Кроу и прекъсна, за да предаде нарежданията си на флотата. Гласът му бе мрачен. Знаеше не по-зле от мен как стоят нещата. Вероятно всички знаеха.