Прелюдия за Фондацията

55

Не ги забелязаха.

Хари Селдън и Дорс Венабили повториха пътуването от предния ден, като този път почти никой не ги погледна дори веднъж. На няколко пъти трябваше да отместват коленете си встрани, за да дадат възможност на пътник, седнал на вътрешно място, да мине покрай тях, за да излезе. Двамата бързо разбраха, че щом някой се качи, трябва да се изместят навътре, ако до тях има празно място.

Този път по-бързо се умориха от миризмата на непрани фусти, тъй като вниманието им не се отклоняваше толкоз лесно от онова, което ставаше отвън.

Накрая обаче все пак стигнаха.

— Ей това е Библиотеката — тихо каза Селдън.

— И на мен тъй ми се струва — потвърди Дорс. — Най-малкото, това е зданието, дето вчера ни го показа Мицелий Седемдесет и втори.

Двамата бавно поеха към сградата.

— Дишай дълбоко — рече Селдън. — Ето го първото препятствие.

Вратата пред тях бе отворена, светлината — приглушена. Пет широки каменни стъпала водеха нагоре. Застанаха на най-долното и изчакаха няколко мига, преди да осъзнаят, че тежестта им не е накарала стъпалата да се задвижат. Дорс направи лека гримаса и подкани с жест спътника си.

Изкачиха се заедно по стълбите, чувствайки се неловко заради Микоген и по-точно — загдето той е толкова изостанал. Минаха през вратата и там, зад бюрото непосредствено до нея, седеше един мъж, изгърбен над най-простия и тромав компютър, който Селдън някога бе виждал.

Мъжът не ги погледна. Няма нужда, помисли си математикът. Бяла фуста, лиса глава — всички микогенци изглеждаха дотолкова еднакви, че окото се плъзгаше по тях, а това в момента беше само от полза.

Мъжът зад бюрото попита, без дори да вдигне очи:

— Учени?

— Учени — отвърна Селдън.

Уредникът наклони глава към една врата.

— Влизайте. Добро прекарване.

Тръгнаха навътре и се оказа, че — доколкото можеха да видят — са единствените, ако се изключи мъжът на вратата. Или Библиотеката не беше от най-посещаваните заведения, или учените бяха кът, или, което бе най-вероятно, важаха и двете предположения.

Селдън прошепна:

— Мислех, че сигурно ще трябва да представим нещо като лиценз или разрешително и че ще ми се наложи да се оправдавам, задето съм го забравил.

— Той сигурно при всички случаи щеше да се зарадва, че сме дошли. Виждал ли си някога подобно мъртвило? Ако едно място може да бъде мъртво — както, да речем, някой човек — сега сякаш се намираме в труп…